Спомени от българското някога
Споровете за значението, смисъла, последствията и прочее събития, които през последните две десетилетия свързваме с 10 ноември, всяка година се подновяват около тази дата. Всяка година обаче разискванията по темата звучат все по-тихо; разсъжденията на участници и очевидци – все по-банално, дебатите – все по-далеч от общественото внимание: по време на някоя и друга конференция, в която участват обичайните заподозрени; в някое и друго интервю или с д-р Желев, или с Петко Симеонов; през някой и друг документален репортаж от площадите, озвучени от ритмичното “Кой не скача е червен”.
Най-големият български дефицит
Тиражните медии не обръщат внимание нито на деня, нито на неговата символика. За онези, които диктуват т. нар. “дневен ред на обществото”, сантименталните анализи на най-близкото минало са загубено време и тъй като не могат да капитализират някогашната енергия и площадния възторг, те просто пренебрегват тази дата, както и формалния повод да се напомня за Началото.
За него все пак напомнят тук и там уморените строители на днешна България: те правят смазващи паралели между брутния вътрешен продукт през 2011-а с онзи през 89-а, между покупателната способност тогава и сега; сравняват дължината на магистралите, построени през последните 20 години преди Десети с двайсетте години след Десети; съпоставят данните от преброяването на населението, отчитат, че делът на възрастните се е увеличил, увеличил се е и процентът на незнаещите да четат сред младите. Подпрян с цифри, изводът е нерадостен. И добавя допълнителни аргументи към тезата на носталгиците.
Онова, което няма цифров измерител и което – поради тази причина остава извън подобни паралели, е промяната в духа на времето (тогава и сега) и в чувството за перспектива (тогава и сега). Тогава наивно и възторжено съществувахме в кипежа на един клокочещ оптимизъм. Събудихме се главозамаяни от чувството за свобода. Но “свободата е като хляба – всеки ден се изпича и всеки ден се изяжда”, беше написал Радой Ралин. (Напомни ни го преди няколко дни журналистът Иван Бакалов, който представи в “Яйцето” на Софийския университет новата си книга “В сянката на Бойко Борисов”.) А ние нито се научихме да печем, нито да консумираме тази свобода.
Това трябваше да бъда задачата на будителите, на журналистите, на интелигенцията. На всички онези, които можеха и трябваше да застанат на пътя на “най-автентичния български елит на прехода – криминалния”. Не го направихме. Не го направиха. Но не защото липсваше аналитичен капацитет.
11 ноември – ден като всички останали
Най-големият дефицит в България се оказа липсата на характери. Някои се продадоха, защото бяха гладни, други – защото бяха пресметливи, трети – защото бяха страхливи. Единични изключения имаше, има и винаги ще има – понякога си мисля, че те съществуват, само за да легитимират уравнението на властта, в чиято манджа трябва да има и щипка сол.
“Щипка сол” или политически коректен заместител на “солта” има впрочем във всеки брой на тиражните медии. На вчерашния 10 ноември следобед например орда журналисти се бяха втурнали към спорния музей на тоталитаризма, осенени от оригиналната идея, че датата може да се отбележи със снимка или едноминутен репортаж от двора, в който са подредени някои монументални скулптури на фигури от нашето някога.
Какво по-лесно от това: щрак и готово! Така изпълняваме три в едно – отбелязваме датата, поставяме многозначителен кадър на първа страница и затваряме миналото в едноизмерната плоскост на удобните клишета. 10 ноември мина. 11 ноември е ден като всички останали.
Автор: Еми Барух, Дойче веле