Български ропоти

Нищо чудно тогава, че не успяват да впечатлят властимащите, пише Георги Папакочев в анализа си.
За кризисна Европа 2012-та беше година на социалното недоволство. В мизерстваща България опитите за изразяване на социално недоволство бяха бързо и ловко овладявани от властта. Къде „со кротце”, къде с „разделяй и владей”, държавната машина съумя успешно да неутрализира спорадичното недоволство от управлението, престъпността, корупцията и хроничния недоимък. И има всички основания да е доволна от това.
Факт е, че българите протестират често, по различни поводи, но обикновено изразяват недоволството си боязливо и не много шумно. Дали това се дължи на посткомунистическата народопсихология или на недостатъчно развитото гражданско самосъзнание, е трудно да се каже, но е факт, че най-масов през годината се оказа партийният митинг в средата на ноември, на който опозиционната левица успя да изкара на централен столичен площад няколко хиляди души.
И какво от това?
А иначе имаше и други прояви. Още през март стотици шофьори в цялата страна надигнаха глас срещу високите цени на горивата. През цялата пролет, а и през лятото от техните редици кънтяха предупреждения за масови протести срещу скъпия бензин и дизел. И какво от това? Цените си останаха високи с всичките последствия за икономиката, а възмутените шофьори кротко започнаха да бъркат по-дълбоко в джобовете си.

     Юнският бунт в защита на природата
През април се оживиха недоволните пенсионери, потребителите на интернет-услуги и противниците на атомни електроцентрали на Балканите, но протестите им  отшумяха бързо. През юни „експлодира” ефектното недоволство срещу поправките в Закона за горите. Силовата намеса на полицията и манипулативното отразяване от страна на проправителствените медии успяха да изпуснат политическата пара от този протест, а решението на президента Плевнелиев да върне закона за преразглеждане в парламента ликвидира окончателно общественото недоволство. Според данни на природозащитници, от началото на годината до средата на ноември в страната са били организирани 38 протестни акции, свързани с поправките във въпросния закон. Но публично забележима остана единствено акцията на Орлов мост, свикана чрез социалните мрежи. Което даде повод на швейцарския „Нойе Цюрхер Цайтунг“ да отбележи: „Българите предпочитат да мърморят помежду си срещу политиците, вместо да излизат на открит протест срещу властта. За опазването на природата обаче те излязоха на улицата”.
Доматохвъргачите
След това дойдоха недоволствата на софиянци заради т. нар. ”данък паркинг”, протестите на варненци срещу строителните попълзновения в тяхната морска градина, настояванията на полицаите за повече пари, битката на жителите на Девин, Борино и Доспат за възстановяване на тяхната закрита болница, искането на младите майки за повишаване на детските надбавки, а накрая се стигна до най-забавния протест, наречен „доматената революция”. В края на ноември десетки полицаи арестуваха ексцентричния някогашен дисидент Николай Колев-Босия, който символично беше хвърлил домат срещу парламента. На последвалата акция в подкрепа на индивидуалния протест, зад стотината „доматохвъргачи” застанаха почти толкова журналисти, а пред тях в кордони се изправиха няколкостотин полицаи. Към Народното събрание полетяха няколко домата, смелчаците се поснимаха, поприказваха си и всичко приключи мирно и тихо с няколко кадъра във вечерните тв-новини. По този повод британският „Гардиън” излезе със заглавие „Гнила политика, гнили домати” и припомни на читателите си, че преговорите за присъединяване на България към ЕС били прибързани, но че по Божията милост „София няма големи дългове, а икономиката на страната е стабилна”.

   Нека си припомним: така изглеждаше София в началото на 1997-ма
По бельо
Миналата година протурски националист се появи в ЦИК по бельо, за да протестира, защото отказали да регистрират партията му за президентските избори. Миналата седмица пък учени от БАН и университетите размахаха зацапано долно бельо в знак на протест срещу безобразията около финансирането на Фонда за научни изследвания. Ден след това разсъблечен възрастен мъж скандира заедно със стотина пенсионери „Гладни сме!”, а няколко майки с детски колички бяха вкарани във фоайето на българския парламент, за да изплачат там, основно пред ресорните журналисти, недоволството си от мизерните детски надбавки.
Ефектно и впечатляващо. Но, уви, безпредметно. Защото подобни камерни протести са наивна реплика на общественото недоволство, което разтърсва из основи кризисните европейски държави. И бледо подобие на високото гражданско достойнство, което би следвало да притежават едни свободни и горди граждани на Стария континент. Но такива са българските реалности, уви. При това в навечерието на изборната 2013-та.

Георги  Папакочев;  Дойче веле