Защо ги няма братя Галеви

Ясен Бояджиев знае отговора на този въпрос.
След няколкогодишни перипетии на три съдебни инстанции прочутите дупнишки братя Галеви получиха, макар и минимални, но все пак окончателни и ефективни присъди за „сформиране и участие в престъпна банда за рекет и изнудване”. Изведнъж обаче се оказа, че никой не знае къде са, поради което се наложи да бъдат обявени за „общодържавно издирване”.
В Нова Зеландия ли са? Или в Южна Африка?
Въпросът къде са братя Галеви е може би занимателен – дали се крият някъде в България или в Гърция, или пък отдавна се наслаждават на живота в Нова Зеландия или Южна Африка. Където и обаче чисто физически да се намират те, дори и към момента, в който четете този текст, вече да са се „предали” на властите, важният въпрос е друг – защо и как в България е възможно две от най-знаковите фигури на подземния свят, синоним на безнаказаност и феодално владичество под крилото на държавата, делото срещу които бе определено от днешния премиер като „тест за нацията” и бе сред най-внимателно следените от Европейския съюз, да избегнат с такава лекота наложеното им от съда наказание, както и за колкото време си поискат?
 

Пак ли „ние ги хващаме, те ги пускат“?

По стар навик още от времето, когато като главен секретар на МВР произнесе крилатата фраза „ние ги хващаме, те ги пускат”, днешният премиер отпрати отговорността изцяло към съдебната система. Това обаче е само част от отговора – причините са, така да се каже, общодържавни.
Дали гледат телевизия?
Прокуратурата, например, вероятно е могла много по-рано, още след първата осъдителна присъда в Апелативния съд, да поиска промяна в така наречената мярка за неотклонение. От друга страна, законодателят отдавна е трябвало да установи липсата на работещ механизъм, който да гарантира изпълнението на присъдите, особено при тежки престъпления, за каквито става дума. И в баланс с европейските стандарти и презумпцията за невинност да отстрани абсурдната възможност да се чака дали осъденият ще благоволи да се яви в затвора вместо да изчезне, докато изчаква на свобода думата на последната инстанция. Сега, както се оказа, е възможно издирваните да твърдят, че въобще не са разбрали за присъдата си, тъй като действащата им мярка за неотклонение „парична гаранция” не ги задължава да четат вестници или да гледат телевизия.
И накрая: със сигурност изпълнителната власт в лицето на МВР, което иначе постоянно се хвали, че държи под око „оперативно-интересните лица” и „привежда в известност престъпния контингент”, е можела да оправдае многомилионния ресурс, който получава от обществото, като наблюдава осъдените и им попречи да избягат. Вместо следварително министърът на вътрешните работи да ги призовава да се предадат. Да не говорим за отговорността на МВР по охраната на границите.
„Много гнило и тъпо“
 

„Галевград“ и „галевизацията“ са живи

Ядосан на журналистите, намекнали за очевидния факт, че случаят е подигравка с властта, министър-председателят ги нарече „некомпетентни”. Дори и обаче изобщо да не е запознат със заплетените съдебно-административни процедури, човек е напълно в правото си да направи единствения в случая компетентен извод – че по абсурден и недопустим начин държавата се отрича от задълженията си.
Друг въпрос е защо. Дали поради собствената си некомпетентност – или поради недоглеждане? Или пък защото „има някакви задкулисни уговорки”, според хипотезата на директора на митниците, на когото с пълно право всичко му „изглежда много гнило и тъпо”.
Така или иначе случаят с братя Галеви, които всъщност изобщо не са братя, показва, че и държавата не е съвсем държава. Където и да са те в момента, техният град очевидно още е достоен за името „Галевград”, а „галевизацията” е все така актуално за България явление.

 Ясен  Бояджиев, Дойче веле