За да работите по-добре, работете по-малко

Ако работи по-малко и има повече време за почивка, човек е склонен да работи по-добре и с по-висока производителност, пише Коуди Делистрати в американското списание „Атлантик“.

Между 1853 и 1870 г. барон Осман наредил голяма част от Париж да бъде разрушена. Коптори били изравнени със земята и градът, който някога бил истински лабиринт, се превърнал в добре подредено място, пълно с широки булеварди (например, „Сен Жермен“) и ъгловати авенюта („Шан-з-Елизе“).

Бедните парижани се опитали да окажат съпротива, но в крайна сметка били принудени да напуснат, като техните домове били сринати за съвсем кратки срокове след съответното отправено предупреждение и срещу малко или никакво обезщетение. Френската столица претърпяла пълно преобразяване – от град на работническата класа със средновековен облик тя станала буржоазен и модерен и то за по-малко от две десетилетия.

Всеки август Париж сега става свидетел на друга бърза трансформация. Туристите са господари на живописните улици. Магазините са затворени. Обичайната френска монотонна речотстъпва място по улиците на напевен английски, италиански и испански говор.

При условие че френските работници са задължени да си вземат най-малко 31 дни отпуска всяка година, почти всички те избраха тази година „да избягат“ в Кан или Италия, Испания или Гърция, където средиземноморските фарове и живот не са спрели както тук.

Някои наричат това мързел, но като почиват през целия август, французите избягват преработването. Точно както Париж се преобразува за една нощ, това става и с трудовите навици в страната – и този ваканционен период дава дивиденти.

Това е така, защото въпреки че времето, което работите, е правопропорционално на вашата продуктивност, това съотношение става обратнопропорционално в определена точка. С други думи от един момент нататък, колкото повече работите, толкова по-малко продуктивни ставате.

Например, полагането на труд в продължение на дълги часове често води до разсеяност, която убива производителността. Тази теза е поддържана от т. нар. Закон на Паркинсон, който гласи, че работата се върши за времето, определено за нейното свършване. Работете по-малко и ще сте склонни да работите по-добре.

Нещата стоят по същия начин и с практикуването на занимания. Андерс Ериксон, професор по психология във Флоридския щатски университет, e провел проучване в Берлин, което установява, че количеството време, което успелите музиканти свирят всеки ден, е изненадващо малко – само 90 минути. В действителност най-успелите музиканти не само свирят по-малко, но и си взимат повече почивки през деня и прекъсват своите репетиции, когато се почувстват уморени или стресирани.

Отдавна е известно, че прекомерното работене причинява съкращаващ живота стрес. То води и до загуба на интерес към работния процес, тъй като вниманието просто не може даподдържано повече от 50 часа седмично.

Дори Хенри Форд е бил наясно с проблема с преработването, след като е намалил работната седмица на своите служители от 48 на 40 часа. Той мислел, че полагането на труд повече от 40 часа седмично кара служителите да допускат много грешки, както пише в своята автобиография „Моят живот и работа“.

Разбира се, някои работници с ниски доходи са принудени да работят дълги часове и на няколко места просто за да свързват двата края. Защо обаче много други служители – включително такива, които получават невероятно добри възнаграждения -продължават да се преработват дори когато често не им се налага?

Александра Мичел, съдружник в Goldman Sachs, която сега преподава в Университета на Пенсилвания, е установила, че в две много добре известни инвестиционни банки (които не назова) служителите работят средно по 120 часа седмично (т. е. по 17 часа на ден всеки ден). Така, както пише Мичел, те не само „пренебрегват семейството и здравето“, но и работят дълги часове, дори когато шефовете им не ги принуждават и при условие че знаят, че 16-ият и 17-ият работен час няма да ги направи по-продуктивни.

Мичел стигнала до заключението, че хората, които работят здраво, „бъхтят“ дълги часове не заради „възнаграждения, наказания или по задължение“, а „защото не могат да сипредставят нещата другояче, дори когато няма смисъл да правят така“.

Изглежда глупаво да работиш дълги часове просто самоцелно. Причината, поради която хората може би се преработват не заради „възнаграждение, наказание или по задължение“, е, че това носи голям социален престиж. Заетостта предполага здрава работа, което предполага добър характер, сериозно образование и заможност сега или в бъдеще. Фразата „Не мога, зает съм“ изпраща сигнал, че не само сте сериозен, но и важен човек.

В много страни, по-специално в Съединените щати, освен това е разпространено убеждението, че работата по презумпция е благородно занимание. Мнозина се чувстват екзистенциалнозагубени без водещата функция на работата в своя живот, дори когато тази работа не е пропорционално печеливша, нито здравословна във физически и психически план.

Всички вероятно ще се съгласят с Аристотел, че „ние работим, за да имаме свободно време, от което зависи щастието“. Мотивацията за служителите да работят здраво е морковът на отмората след пенсиониране. Причинно-следствената връзка обаче често се обръща, тъй като ние нагаждаме нашия живот към работата, а не обратното. Широко разпространеното убеждение, че щастието и удовлетвореността от живота могат да бъдат намерени изключително чрез упорит труд, по същество е повече мениджърски мит, създаден да мотивира работниците, отколкото философска истина.

В своето есе от 1932 г. „Във възхвала на безделието“ британският философ Бъртранд Ръсел коригира тази идея, като пише: „Голяма вреда бе нанесена в съвременния свят от вярата вдобродетелността на труда“. По-скоро „пътят към щастието и просперитета минава през едно организирано намаляване на работата“.

Иначе казано, щастието в крайна сметка е откривано не в дългите вечери, прекарани в работа, а в намирането на начин да се работи по-малко. Дори това да означава да се купуват по-малко неща, намаляването на перспективите за постигане на професионален успех в живота в името на свободното време вече не говори за морални недостатъци.

Икономистите пишат от доста дълго време за това колко просто би било да намалим работните си дни, с повишаването на ефективността на технологиите. Теорията на Адам Смит закарфиците гласи, че ако на работниците по принцип са им необходими 8 часа, за да изработят определян брой карфици, едно откритие, което удвои или утрои скоростта на производството,трябва да намали пропорционално количеството време, което работниците прекарват на работа.

Според тази теория ние би трябвало, както допуска британският икономист Джон Мейнард Кейнс в своята книга „Икономическите възможности за нашите внуци“, да работим по-малко. Може би ние не можем да постигнем 15-часовата работна седмица, която той предложил, но по-малкото работни часове така или иначе ще са добре дошли.