Източният огън ще стопи леда на Запада през 2012 г.

“Блумбърг“ Глобалната икономика е като пържения сладолед – ако не действаш веднага, следва пълна каша. Американски капацитети, в т.ч. и Нобелови лауреати, прогнозират дефлация от японски тип в САЩ и Европа. Те искат от Федералния резерв нова доза количествено облекчаване, за да бъде спряна задаващата се „ледена епоха“ за западните икономики. Фед не се вслуша в призивите им на последната си среща, но им подхвърли кокал, като обеща да не изтегля пари от предходното изкупуване на активи за стимулиране на възстановяването. В другия край на света потребителските цени убедително растат. Нововъзникващите пазари като цяло са с инфлация от над 5%. Индия отчита покачване на цените от над 13%. При Китай то е повече от 3%, но на обикновения китаец със сигурност му се струва много по-голямо. Сериозна част от „жегата“ идва от жилищния сектор в нововъзникващите пазари. Суперлуксозните апартаменти в Мумбай имат панорамна гледка към градските гета. Цените на недвижимите имоти в Хонконг се приближават до върха си от 1997 г., макар че икономиката почти не е нараснала оттогава като БВП на човек от населението. Дори високоплатените банкери, които в Хонконг плащат 15% данък върху доходите, трудно могат да си позволят имоти в Пекин и Шанхай. Москва пък неизменно е в челото на най-скъпите градове в света. Нововъзникващите пазари просто кипят. Грубо събуждане Грубо събуждане очаква западните специалисти, които предричат дефлация. Източният огън ще превърне западния лед в каша, а вероятната година на топене е 2012 г. Горивото за огъня идва от насочените срещу дефлацията програми за стимулиране, като тази на президента Барак Обама. Мерките за подпомагане традиционно са предписвани като панацея за рецесията. В съвременната глобална икономика обаче те не са ефективни дори при най-благоприятните обстоятелства, а са си направо вредни за болежките на Запада. Търговията и преките чуждестранни инвестиции се равняват на половината от брутния вътрешен продукт в глобален мащаб. И двете се движат от мултинационалните корпорации. Те обикалят света в търсене на центровете с най-ниски производствени разходи и транспортират стоките до регионите с високо търсене. Така, когато едно правителство въведе стимул, първоначалното покачване на потреблението не е сигурен предвестник на по-активно местно предлагане. Нещо повече, ако мултинационалните компании решат да инвестират другаде, няма да има увеличение на работните места, което да поддържа растежа на търсенето след изтичането на стимула. Независимо къде са предприети, мерките за стимулиране въздействат повече на икономиките с ниски разходи точно както водата се стича надолу. Докато Западът налива пари в глобалната икономика чрез големи фискални дефицити или разширяване на балансите на централните банки, възникващите пазари се давят в излишна ликвидност. Как ще приключи всичко това? В най-добрия случай, преди инфлацията да е пуснала корени в САЩ и Европа, разходите в нововъзникващите икономики ще се покачат достатъчно, така че корпорациите да започнат да инвестират и наемат работници на Запад. Но на това не трябва да се разчита. Средната заплата в развитите държави е 10 пъти колкото тази в развиващите се. Съотношението между населението им е пет към едно. По-вероятно е Западът да бъде принуден да прекрати програмите за стимулиране, когато инфлацията се пренесе към него от нововъзникващите икономики. Най-прекият канал е поскъпването на суровините, който действа като данък върху Запада в полза на страните – производители на суровини. В това се състои иронията – стимулите на Запада могат директно да му навредят. В това е и магията на глобализацията. Цените на вносните потребителски стоки ще тръгнат нагоре успоредно с увеличаването на разходите за работна сила в нововъзникващите икономики. Номиналният БВП на Китай расте с около 20% годишно. Разноските за труд в страната неминуемо ще нараснат с все по-големия недостиг на работна сила. Заплатите ще са катализатор Работниците на Запад ще поискат увеличение на заплатите, което да компенсира сегашната и бъдещата инфлация. Сигурно ще кажете, че високата безработица ще потиска възнагражденията. Пак си помислете. През 70-те години на миналия век в САЩ имаше скок на заплатите въпреки високия дял безработни, тъй като работниците прозряха неискреността в позицията на Фед, че „растежът е на първо място, а пък инфлацията да върви по дяволите“. През 2012 г. Фед вече ще бъде принуден да вдигне лихвите. Дотогава излишната ликвидност в глобалната икономика ще е станала огромна, така че затягането вероятно ще предизвика световна криза заради спукването на балоните при активите. Истинската болежка на Запада е намаляващата му конкурентоспособност. Глобализацията изправя, образно казано, китайци и индийци срещу американци и испанци. Мултинационални компании като General Electric и Siemens решават кого да наемат. Китайците и индийците предлагат висока производителност, но пък имат малко пари, поради което са готови да приемат ниски заплати. Американците и испанците имат материални възможности и няма да приемат заплащане като в Третия свят. Когато техните правителства им дават пари за харчене, произведеното в резултат търсене само прави китайците и индийците по-богати, а самите тях по-бедни заради нарастването на националния дълг. Западът трябва да почака китайците и индийците да станат достатъчно богати, за да поискат западни заплати и да започнат да харчат като западняците. Това е дълъг и болезнен процес за региона, но не може да бъде избегнат.