Непосилието на битието ни

„КНСБ отчита стабилизиране на бедността в България” – из вестник „Новинар”
Конкретното ни и всекидневно битие става все по-непосилно. Ще го нарека „синдром на несъстояващия се живот”. Той включва цяла гама от безперспективности, води след себе си морална деградация и битова престъпност, и затваря кръга на отчаянието, че не можеш да надскочиш оцеленческия праг с почтен и квалифициран труд, не можеш да заживееш достойно и с дългосрочен хоризонт.
От Института за синдикални и социални изследвания към КНСБ изчисляват, че за месечната издръжка на човек от четиричленно домакинство са необходими 547 лева месечно. Ако всеки от нас се огледа наоколо си, ще открие поне десет примера на домакинства, за които обаче сумата от 547 лева е направо утопия. Нямам предвид напълно изпаднали от социалния коловоз, трайно безработни или някакви трети и четвърти драстични изключения, а средностатистически български семейства.
Масовото просто уравнение
Да си послужим с пример: в собствен апартамент от около 65 квадрата в малък град до София живеят трима възрастни с две деца. Мъжът е старши експерт в министерство, жената е социален работник в Център за деца с увреждания, втората жена е пенсионирана лекарка. Дотук имаме налице трима вишисти, а децата са ученици в пети и десети клас. Месечният доход на домакинството е около 1250 лева, разходите за жилището – средно около 300. Значи остават 950, които трябва да разделим на 5, и решението на задачата сочи, че на член от семейството се падат по 190 лева месечно. Просто за пресмятане уравнение, и напълно безмилостно в своята приложимост, защото зад числовите стойности в лева крещи многогласно изводът за стабилизирането на бедността, направен и от синдиката.
 

Изгубени в бедността

По времето на т. нар. социализъм също бяхме стабилизирани и почти уеднаквени в бедността, с други думи и тогава, и сега сме несвободни. Когато съзнанието ни е разграфено в пресмятане на стотинки и левчета, то и „проектите” ни се отнасят главно до осигуряване на насъщния, свързването на двата края, обслужването на текущите сметки. В гореописания контекст трудно можем да си представим разгръщането на каквато и да е предприемчивост, развитие на дарби и личностно самоусъвършенстване. Купуването на книги и отделянето на средства за посещение на театър или концерт изглеждат свръхлукс. Пътуванията в чужбина, които преди бяха невъзможни по политически, сега стават невъзможни по икономически причини. Дори пътуванията из страната вече не са по джоба на всекиго.
Метастазите на бедността
Не ми се ще да продължа с констативния протокол на бедността. Изследването на КНСБ изброява параметрите му достатъчно красноречиво: спад в потреблението, в промишленото производство, в инвестиционната активност.
Бедността, за жалост, заприличва на порок, защото не просто храни, а направо угоява примитивния мързел. Реабилитира нане-вутевските сентенции от типа: Мога да копам, мога и да не копам. Бедността е най-добрата среда и за духовната ленност и самосъжаленията от всякакъв вид. Обезсмисля образованието, обезценява висококвалифицирания труд. Ражда зловеща битова престъпност, сваляйки и последните морални задръжки: по селата убиват възрастни хора за пет лева. Връща страховете и политическия кариеризъм. Толерира корупционните практики на всички нива. Разгражда авторитетите и унижава човешкото достойнство. И повтарям: унищожава най-същностното ни достояние днес – свободата. Но нима бедните са виновни за бедността си?

Мирела  Иванова, Дойче веле