Никой не е по-голям от фалита
Председателят на Федералната резервна банка в Канзас Томас Хьониг, който наскоро излезе на пенсия, може би най-ясно сред официалните лица изразява тази идея. А миналата година американският икономист Йожен Фама, бащата на портфейлната теория във финансите, каза по телевизията, че банките, които се считат за твърде големи, за да бъдат оставени да фалират, „спират активността и подбудите за действие“ на финансовите пазари.
Големите финансови фирми биват насърчавани да поемат несъразмерен риск: данъкоплатците поемат риска от загуба, фирмите обират шанса за печалба, каза Фама. Но все пак мейнстриймът на политическото дясно не се изказва охотно по този въпрос. Това мълчание беше нарушено в сряда, когато в много ясен текст, публикуван на страниците на The Wall Street Journal, кандидатът за президент от Републиканската партия Джон Хънтсман посочи:
Преди финансовата криза от 2008 г. големите банки се стараеха да поемат възможно най-голям риск за сметка на данъкоплатците. Сега, три години след кризата и придружаващите я „спасяванки“, шестте най-големи финансови институции в САЩ са значително по-големи от преди кризата.
Те бяха насърчени да погълнат Bear Stearns и другите си паднали конкуренти по много изгодна цена. И сега 6-те големи банки имат активи, съответстващи на 66% от БВП – поне 9.4 трилиона долара. През 1990-те този процент беше само 20. Няма никакво доказателство, че толкова големи институции създават достатъчно стойност, за да компенсират системния риск, който пораждат със съществуването си.
Според Саймън Джонсън, това послание на Хънтсман може да има ефективен политически отзвук по няколко причини. Първо, за десните политици това е не само приемливо, но и привлекателно становище. Фама го беше казал много ясно – да има „твърде големи, за да фалират“ банки не е капитализъм. Капитализмът казва: щом не се справяш, значи фалираш.
Концепцията „твърде голям, за да фалира“ не се базира на пазарния принцип. Това е схема за правителствени субсидии – и то не каква да е схема, а от най-опасния вид. Ето какво казва още републиканският кандидат по темата: всеки път, когато хедж фондовете и фондовете за дялови инвестиции правят големи грешки, те излизат от бизнеса – защото не са твърде големи, за да фалират. Няма причина защо и банките да не се съобразяват с тази реалност.
Водещи фигури в Републиканската партия отдавна сочат в тази посока. Бившият финансов министър Никълъс Брейди коментира: „Първо просто трябва да кажем, че финансовата система, която ни доведе до ръба на катастрофа, е развалена“. Републиканците обичат да дискутират кой е истински републиканец: как някой истински републиканец ще одобри всички тези субсидии, които големите финансови компании днес получават от правителството?
При това водещите финансисти се обединяват около мнението, че капиталовите критерии за големите банки трябва да са много по-високи, отколкото за по-малките, за да се предотврати финансово бедствие. Но ако такова бедствие все пак настъпи, финансовите институции пак трябва да могат да фалират, без да водят до срив на цялата система. Всичко, което е „твърде голямо, за да бъде оставено да фалира“ е просто казано твърде голямо, за да бъде оставено да съществува.
Перспективата от загуба на даренията от Wall Street е достатъчна, за да накара някои републиканци /и много демократи/ да не повдигат въпроса за „твърде големите, за да фалират“ банки. Особено уязвим в това отношение е Мит Ромни. Но ако той вече е отишъл толкова далеч с набирането на средства за своята кампания, че да не може да подхване тази тема, има много други политици, които няма какво да загубят.
Не е достатъчно да се заяви, че ако големите банки следващия път изпаднат в притеснение, няма да им се помага. Никой няма да повярва – както и на хартиения тигър, закона Дод – Франк, който трябваше да доведе до свиване на големите банки. Дори най-заклетият републиканец, ако бъде изправен пред избор между нечестно подпомагане и глобална икономическа катастрофа … Какво мислите, че ще избере?
За да не се стига до многоточието, трябва да се сложи край на имплицитните субсидии, които големите банки получават. Има няколко начина – включително чрез данъчно облагане върху прекомерния размер и ексцесивния ливъридж. Само по себе си, елиминирането на субсидиите ще насърчи институциите да се смалят, като продадат част от отделите си. Не се нуждаем от банки – ютилитис, нужни са ни малки и достатъчно обикновени банки, за да могат спокойно да си фалират.
Този въпрос в САЩ се изостря допълнително от това, че кризата в еврозоната до голяма степен беше провокирана от създадените с огромни прикрити субсидии много големи банки. Това, а не друго, насърчи безотговорното натрупване на публичен дълг.
Единственото смислено възражение е, че там, където размерът на банките бъде принудително намален, частният сектор може временно да се окаже в по-неблагоприятно положение от местата, в които банките са останали големи. Но това не е никак сигурно – и не дава никакво решение на проблема, че твърде големите банки стават все по-големи и не спират да поемат необмислени рискове, с което продължават безотговорното трупане на дълг в глобалната икономика.
Финанси