Свободата е на върха на цигарата!

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Забраненото е най-вкусно

Защо пълната забрана на тютюнопушенето е нелепа и каква е връзката между упойващите вещества и свободата? Отговорите на тези въпроси се съдържат в коментара на Андрей Райчев. Ето неговата теза:

 
В агресията си непушачите не си задават един очевиден въпрос: „Защо пушачите, които отлично знаят, че навикът им е вреден, така яростно отстояват „правото“ да пушат в заведения?“ Никой не се бори да пуши на работа или на стадиона. Говори се за заведенията – толкоз. Ако бяха се замислили над това, може би войнстващите непушачи не биха били така арогантни. Впрочем, всички аргументи вече са изказани:
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:  Въпрос на личен избор
Свободата да се тровиш – вечната човешка свобода!
Първо – икономически: Не ни трябва в тази криза да влошаваме бизнеса на ресторантьорите. Плюс това – част от пушачите (примерно моя милост) избират къде да почиват в зависимост от забраните; т.е. ако оставим заведения, в които да се пуши, ще стимулираме туризма.
Второ – здравни: Вредата от пушенето се преувеличава. Най-ярко това се илюстрира със заболеваемостта от рак на белите дробове. В страните, драстично намалили тютюна, няма спад на тази болест. И трето – социални: Възможно е почти напълно да се избегне „пасивното пушене“. Тези, които не искат, няма да посещават малкото места, където пушенето вечер ще е разрешено.
Срещу всичко това обаче има един-единствен (привидно силен) аргумент и той покрива всичко: Пушенето е вредно. Значи напълно и завинаги трябва да се забрани. И тук започва най-същественото, което борците срещу тютюна не улавят.
Защо все пак пушачите така страстно воюват за навика си? Защо пазят последна територия (поне вечер в заведението не ми забранявайте)? Отговорът е лесен: те отстояват някаква важна за тях свобода. В този пункт ясно дочувам гневно-презрително възклицание: „Свобода!? Свободата да се тровиш!?“ Да, скъпи хора, свободата да се интоксикираш е една важна и вечна човешка свобода!
Преди всичко: нямало е, няма и няма и да има никога човешко общество, което да не е създало публични ритуали на употреба на упойващи вещества. Примерите са безчет и тук си струва да посочим само три типови случая:
Първо: Опитите да се забрани със сила интоксикирането винаги водят до нелегална консумация. САЩ дължат цялата си мафия на глупостта преди 80 години да забранят напълно алкохола.
Второ: Когато една цивилизация успее да отстрани един интоксикант (както са успели мюсюлманите да постъпят с алкохола), възниква в компенсиращи размери употреба на друг. В Средна Азия това, което наричаме „наркомания“, се организира официално от добре работещи институции; без особено неприятни последици за хората, между другото; делът на наркоманите в тези страни не се отличава съществено от тукашния!
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:  Човекът не може без отрова!
Пушенето като бягство
Трето: Дори когато хората изпаднат във физическа невъзможност да си доставят интоксикант, те все пак намират начини да компенсират дефицита. Любим мой пример са ескимосите, които като няма от какво да варят алкохол – поради пълното отсъствие на захари в околната им среда – пият сок от варени мухоморки. А по-заможните ядат месо на елени, нахранени с така изварените мухоморки! Има и по-драстични доказателства – група наши инженери в пустинята Гоби, успели да сварят упойващо вещество подобно на ракията от мравки, не се шегувам!
Това е положението. Човечеството винаги и навсякъде е осъждало упойващите вещества като вредни (и те са вредни). И винаги и навсякъде е прибягвало до тях. В тялото на всеки от нас има затаен бунт срещу обществото, срещу реда. Тялото ни на животни иска да избяга, да го оставят на мира. Разбира се, повечето хора, във всички времена, се справят с това желание. Но и повечето хора – поне „за малко“, бягат, компенсират. Интоксикацията е просто най-лесното бягство, най-евтиното и най-бързото. Стига да е с мярка, естествено. Затова не е шега, че пушачите бранят свободата си.
 

Андрей Райчев,  Дойче веле