Спомени за кьорсофрите

На едно от първите места поставям „кьорсофра”. Как да го преведеш на български?
Някой път като отивам на кьорсофра и ме питат къде отивам, отговарям на български „на гювеч”. Ама то и гювечът май не е наша дума.
Има „да удариш кьоравото”? Или любимата на бай Ганю мотивация за действие:„келепир има в тази работа”?
Та при социализма – въпреки реда, за който си спомняме с умиление, си имаше и кьорсофри. А може би те си бяха част от социализма? А комунизма си го представяхме като една голяма кьорсофра.
Иначе официалните кьорсофри се наричаха банкети. Те можеха да бъдат завоалирани под формата закуска в стола, „другарска среща”   или „обмяна на опит”. На последното му викаха и „обмяна на ОБЕД”.
Официалните банкети бяха малко. Те бяха свързани с бележити дати или с бележити гости на Окръжния комитет, Градския комитет и така нататък комитети. Вреждаха се и ОФ-организациите.
При импровизираните кьорсофри разходът трябваше да се оправдава.
Най-често ставаше с фактури за цветя и бонбони. В счетоводствата на България влизаха фактури за вагони карамфили и влакови композиции с бонбониери.
Някои твърдят, че имало хватка с т.н.”извънсписъчен състав”.
В Свищов пък съм бил на богата кьорсофра, за която не беше похарчен и един лев. От АПК-то бяха донесли зеленчуците, от Месокомбината –мръвките, от Хлебозавода – питките, от Винпрома – пиенето.
Бяха създали нещо като мрежа за вазимопомощ. Всеки участваше с каквото може.
Днес едните бяха домакини, после другите.
Стари пловдивчани разказват, че кьорсофрите започнали още от времето на другаря Червенков и обикновено били в „Република”.
Следващите балкантуристки ресторанти се проектираха така, че да има и банкетна зала.
Даже в Стария град къщите, които ставаха ресторанти, си имаха стая за специални гости. И специален сервитьор.
Всеки има в живота си по една първа кьорсофра. Тя е като първата любов – не се забравя никога.
Познавам щастливци, които са хапнали на корем още по времето на незабравимата Асамблея „Знаме на мира”.
Аз тръгнах по този път по-късно. Като войник ме мобилизираха една вечер да подреждам масите и столовете за един гигантски банкет в стола на Военна академия. Нашето поделение беше победител в някакво социалистическо съревнование.
Свършихме работа, след което ни заведоха в един склад и сложиха пред нас един леген с кюфтета. Така станахме част от кьорсофрата.
По-късно ни накараха да товарим някакви баки на една молотовка. Баките бяха пълни с кюфтета. Имаше и касетки с домати, кашони с вино. После ги разкарахме по адреси – на еди кой си майор, на еди кой си старшина. Да разберат и семействата от банкета.
На другия ден полковник Петров, началник щаба, се оплакваше:”Това, че ядох до пръсване, мога да си го простя. Това, че се напих като прасе – също мога да си простя. Но това, че след това ебах Коткова – няма да си простя никога!”
Коткова беше главната счетоводителка на поделението, толкова дебела, че едва ли един хубавец като полковник Петров би й посегнал на трезва глава.
Та банкетите си имаха и сексуалното продължение. Която по-хубава българка е ходела на банкети по онова време, може да разкаже за поведението на началниците. Особено на партийните секретари, чиито обясними задръжки падаха под булото на алкохола.
На петия ден от работата ми като журналист в пловдивската телевизия, вече имах задача. Да следя дали на приемите – ето, нов синоним на кьорсофрите, няма да дойде някакъв големец и да сигнализирам.
Това бе най-прекрасната седмица в живота ми. Ходех минимум на 4 приема на вечер. Отначало проявявах интерес към луканката /по онова време беше дефицитна/ и бялото вино. Постепенно открих, че на масате има много по-интересни неща. Първото ми откритие бяха рулцата по чешки – не бях ги виждал до този момент. Швейцарците пък поднесоха кралски скариди.Минахме на уиски, започнахме да се учим на различните марки. Последния ден вече  не исках да погледна просташката луканка и простото „Джони”.
Тогава ми направи впечатление, че колкото по-бедна е една държава, толкова по-богат е нейният прием.
Незабавим остава споменът за вечерта на Нигерия. И трите зали на ресторант Марица бяха отворени, за да могат да се опънат масите, отрупани догоре с ядене и пиене.
А в това време американците черпеха с по една.две мизерни хапки и чаша разредено уиски.
Да си призная, че обичам кьорсофрите и до ден днешен. Единствено не ходя на коктейли по повод някакво културно събитие. Забелязал съм, че тогава масите се омитат за секунди. Вероятно хората на изкуството и културата са най-гладни.
Бил съм на приеми, където хората се събират с благотворителна цел, изяждат и изпиват 30 000 лева, а събират 3 000.
На една такава софра останаха недокоснати цели агнета.
И тогава се почувствах нигериец.

Евгени Тодоров, zaprehoda