Краят на кризата или „Вечната криза”
Хората живеещи с по-малко от 2$ на ден намаляват от 60% до 50% в Азия и в Латинска Америка (от 44% на 30%).
Банките и финансите стават все по-малко прозрачни, запазвайки за себе си по-голяма част от печалбите с парите на другите. Глобализацията на финансите глобализира и търговския обмен, което позволява спестяванията от Европа.
Азия и петролните държави да се прехвърлят най-бързо към онези, които не използват Сащ. Открива се възможност, ако си информиран за големи печалби, при споделяне на риска с други.
Въвеждат се ултралиберални правила събрани в доктрина „Вашингтонски консенсус”. Тя проповядва свобода на финансовите пазари, намаляване ролята на държавата и гъвкавост на труда или – глобализация на пазарите без глобализация на правовата държава.
Образуват се няколко финансови балона, без да окажат истински глобален и траен ефект.
Лъсва двигателят на финансовия капитализъм – алчността. Най-богатите, които усещат кризите (посветените) продължават да извличат най-големите възможни печалби. Ръководителите на финансовите компании (посветените) през 2002г. си поделят повече от 10 млрд. долара бонуси.
Световният растеж се подържа, подхранен от задлъжняването на всички играчи в икономиката, т.н. „планини от дългове”. Те са подпомогнати от Централните банки и правителствата с намаляване на лихвите.
Преди повече от 15-на години професорът чудак от Ню-Йорк Хайман Мински прогнозира 2009г. криза в 5 фази:
– промяна в икономическата политика, бум, еуфория, износ на печалби и накрая паника, наречена на негово име „Моментът на Мински”.
Как се стигна дотук? Светът като че ли вървеше добре. Изглеждаше, че политическата свобода и индивидуалната инициатива могат да намерят почва и в най-затънтените кътчета. Бедността започваше да намалява в Азия и Латинска Америка. Икономическият растеж на планетата бе най-бързият в историята; всичко предвещаваше. че той ще продължи десетилетия благодарение на много силния демографски прираст, на наличието на големи спестявания и на невероятни технически постижения, позволяващи да бъде насочен към по-устойчиво развитие.
И ето че без предизвестие сме на прага на световна депресия – най-тежката от осемдесет години.
Междувременно видимо нищо особено не се бе случило, ако не се смята неспособността на някои американски семейства да изплащат кредита за жилището си.
Задачата на книгата е да обясни тази мистерия възможно най-просто, да предвиди накъде ни води тя, така че втори път да не правим същата грешка. За целта ще трябва да поставим последните събития в техния исторически контекст, да демистифицираме разсъжденията, които пораждат цялата паника, да дадем нов прочит на тази криза и на онова, което ни чака.
Но тъй като лесно за обясняване е само онова, което може да се каже кратко, ето в резюме съдържанието на тази книга в няколко реда, а след това в няколко страници. Най-напред в няколко реда:
Тази първа финансова криза на глобализацията се обяснява най-общо с неспособността на американското общество да осигури прилични заплати на средните кла-си. Затова то ги кара да задлъжняват, за да финанси] покупката на жилището си, което води до оскъпяване собствеността и на производството. Финансовите интитуции и „посветените”, които ги подтикват, си прием яват без никакъв контрол от страна на централните банки, на правителствата и на международните инстит) и без да се излагат и на най-малкия риск основната ч. от така произведеното богатство благодарение на тит зацията (CDO) и на псевдозастраховането (CDS). Резултатът е увеличаване на задлъжняваието, което накрая става непоносимо и предизвиква паника, загуба на доверие и бягство от каквито и да било дългове. Именно това би могло в скоро време да доведе до дълбока световна депресия или – обратно – да бъде изходна точка за невероятен хармоничен растеж. Той предполага реално намаление на дълговете, а не, както започна да се прави, прехвърлянето им изцяло върху данъкоплатците. Той изисква преди всичко да се уравновеси в мащабите на цялата планета властта на пазарите с тази на демокрацията. И най-напред властта на финансовите пазари с властта на правото; властта на „посветените“ с тази на гражданите. Все още има време: може да се предотврати лавина, но не и да се спре.
А ето и обобщението в няколко страници. Човечеството винаги е преживявало кризи—религиозни, нравствени, политически и икономически. Откакто капитализмът взе властта, кризата като че ли е естественото му състояние. Сега обаче всеки усеща, че се задава голям шок, че е надвиснала опасността от голяма депресия подобно на неприятна изненада в свят, изпълнен с обещания. И всеки предчувства, че в известен смисъл нещо много дълбоко в нашия начин на живот и начин на мислене е на път да се промени.
Сегашната криза се обяснява просто: макар пазарът да е най-добрият механизъм за разпределение на редките ресурси, той е неспособен сам да създаде правовата държава, от която се нуждае, нито нужното търсене за пълното използване на средствата за производство. За да функционира ефикасно едно пазарно общество, е нужно правова държава да гарантира правото на собственост, да налага запазването на конкуренцията и да създава търсене чрез прилични заплати и обществени поръчки, което предполага политическа, по възможност демократична, а не тоталитарна намеса в разпределението на доходите и на богатствата. Тъй като не можа да се наложи това по-добро разпределение на доходите, свидетели сме поне от двадесет години, особено в САЩ, на търсене, подхранвано от задлъжняване на трудещите се, самото то гарантирано от стойността на имуществото, закупено с този дълг. За да направи това задлъжняване поносимо, Американската централна банка трябваше след 2001 г. да намали лихвите, предоставяйки нов източник за обогатяване за онези, които разполагаха с информацията как да инвестират най-изгодно, като трупат дългове. За да се гарантират срещу рисковете, създадени от тези дългове, частните финансови институции и „посветените“, които ги ръководят, прибягнаха, за да увеличат максимално своите печалби, към създаването на много сложни застрахователни механизми (като CDS и монолайнс) и още по-сложни механизми за титризация (като CDOs и ABS), чието значение ще обясня по-нататък. Това позволява рискът да се прехвърля на други банки или финансови институции по целия свят и на инвеститори, които не ги разбират. И отново без всякакъв контрол. Първи сред тези господари на финансовите пазари и на информацията са Съединените американски щати. Китай (чиито спестявания са в капана на американски съкровищни бонове, които страната не може да продаде, тъй като ще повлече краха на долара и ще унищожи експортната конкурентност на своята индустрия) и Европа (с нейните спестявания, торпилирани в собствените й банки от титризацията и застраховането) пък финансират Америка, която все повече живее много над възможностите си.
Тази висока рентабилност и тези прехвърляния на рисковете бяха също широко насърчавани след 1990 г. от инвестиционните фондове (капиталови или спекулативни), които се нуждаят от все по-високи проценти печалба заради незнаещата спирачки и граници алчност на техните инвеститори, и поощрявани от пенсионните фондове, чиито изисквания се увеличават със застаряването на населението.
Тъй като по това време всичко върви добре в Калифорния, а американските технологични постижения в интернет продължават да удивляват света, никой не вижда, че една съществена част от талантите и капиталите се отклонява към самата финансова система във вреда на индустрията и научните изследвания.
Усещайки, че това няма да продължи вечно, аранжорите на финансови продукти, предназначени за заемодателите и получателите на заеми (част от онези, които наричам „посветените“), увеличават частта, която си заделят от произведените богатства.
На другия край на социалната стълбица най-бедните американски домакинства или най-задлъжнелите, на които са предложени нови заеми за закупуване на жилище (наречени subprimes за обозначаване точно на заемите „под първата категория“), повярваха, че се спасяват от несигурността, като приемат парите, които покачването на цената на техните къщи им позволява да вземат на заем, докато институциите, отпуснали тези кредити, ги групират в книжа, за да прехвърлят риска върху други притежатели на спестявания. От зимата на 2006 г. много от тях се оказаха в невъзможност да плащат вноските си по тези заеми.
От средата на май 2007 г., без рейтинговите агенции да усетят нещо, без МВФ да е казал и дума и дори без Г-8 да отвори приказка, всички титризирани активи за-почват да пораждат съмнения. Американски, а след това швейцарски банки, после отново американски, а след това английски, белгийски, германски и френски откри-нт, сякаш не са имали и понятие за това, че такива ак-гиви фигурират в техните баланси. При това много… Американските федерални агенции, отговарящи за закупуването на жилища, после застрахователните компании, а след тях и притежателите на спестявания са обхванати от паника. Всеки иска да се отърве от дълговете си. В много страни се наблюдава бягство на капитали. Разтревожени какво още „токсично“ може да се намери в сметките им, банките във всички развити страни преустановяват отпускането на кредити за голям брой стабилни предприятия. Онези банки и страни, които дотогава не се колебаеха да финансират американския дефицит, започват да си задават въпроси.
Така в началото на септември 2008 г. светът преминава от икономика на доверието към паника. Избухва голяма финансова криза. Тя разкрива, че системата е силно корумпирана, тъй като осигурява тлъсти възнаграждения на онези, които я контролират и оценяват, и раздава неприлични доходи на отговорните за тези катастрофи.
Страхът нараства. Всеки се защитава, като пести повече и отказва да поема допълнителни рискове. Между-банковите пазари се затварят. Както винаги, това е моментът, който правителствата избират, за да обявят, че всичко е наред! Гражданите, които съвсем ясно виждат нещата, си вадят заключението, че катастрофата е предстояща. И мислейки така, те я ускоряват.
На 3 октомври 2008 г. световната финансова система, едва не стигна до крах поради липса на ликвидности. На 13 същия месец правителствата на страните от Г-8 обявяват намерението си да отпуснат на своите банки ресурси, с които не разполагат. В резултат на невероятен идеологически компромис американски и английски банки и застрахователни компании са спасени с фактически национализации и с обещанието за несъществуващи обществени пари. Частният дълг става обществен дълг.
Но нищо не е уредено: кризата едва започва; рецесията е налице; задлъжняването се ускорява; задава се депресия. Ако нищо не бъде направено, тя ще засегне много дълбоко предприятията, потребителите, трудещите се, притежателите на спестявания, хората, взели заеми, градовете, държавите. Разтревожени за бъдещето си, банките, чиито собствени фондове са се стопили, ще отказват да отпускат заеми на напълно стабилни предприятия, които ще фалират. Самите банки ще трябва да намалят кредитите си или да бъдат национализирани. Китай, който заедно с Япония от години позволява на САЩ да връзват двата края, постепенно ще върне в страната спестяванията си. При това положение Съединените щати няма да намерят никой, който да финансира дълга им, и ще трябва да прибягнат до мораториум или до инфлация, като и при двата случая до разорение ще бъдат доведени всички, които притежават някакво състояние, а доларът, вече загубил престижа си заради американския външен дълг, ще се срине.
Надвиснала е опасност от две, ако не пет и дори десет години депресия – докато дълговете на главните западни страни не бъдат сведени до нула. Тази депресия ще доведе до масиран спад на цените и дори голямо увеличение на обществените разходи няма да е достатъчно, за да го забави.
Световната финансова криза, станала вече икономическа, ще се превърне в голяма социална и политическа криза. Стотици милиони хора ще бъдат заплашени от безработица. Самият политически строй ще бъде критикуван и отхвърлен като неспособен да овладее „злия дух” на пазарите, който сам е помогнал да се роди. После ще настъпи жестока инфлация. Под въпрос ще бъде поставена цялата идеология на нашите индивидуалистични и нелоялни общества. И заедно с нея самата демокрация.
Ако искаме да избегнем историята да вземе този ужасен обрат, време е да си дадем сметка, че всичко това води началото си от неравновесието между пазара и правовата държава: това неравповесие намалява търсенето, прехвърля го върху дълга и създава големи, легални, алегални, нелегални и дори криминални финансови ренти. Отлично съзнаващи рисковете, които анархистичното развитие на пазарите носи на света, „посвените“ правят всичко, за да увеличат максимално печалбите си, подобно на крадци, бързащи да отмъкнат колкото се може повече злато от касата на банката, поемайки всички рискове в последните секунди на обира, чно преди полицията да пристигне.
Време е да се разбере, че данъкоплатците днес плащат бонусите на банкерите, които са ги натикали в подобно положение. Време е също да стане ясно, че тази криза може да се окаже и шанс за света, последно тревожно предупреждение за всички опасности от анархисстичната и прахосническа глобализация. Време е да осъзнаем, че разполагаме с човешки, финансови и технологични възможности да направим така, че тази криза да е само грешка на растежа; че ще излезем от нея само ако икономическата и финансовата информация бъде справедливо разпределяна и на разположение на всички и едновременно; че само ако финансови пазари, които поради самото си естество са световни, са уравновесени от световна правова държава и се сложи край на тези казино финанси, ако занаятът на банкера стане отново скромен и отегчителен, какъвто кога не е трябвало да престава да бъде, ако в световен мащаб се въведе реален контрол на рисковете и изискванията за ликвидност и се вземе решение за ревизиране на системите за заплащане, за разделяне на дейността на пазарите от тази на банките и се въведе задължението онзи, който излага други на риск, сам да поеме своя дял и накрая, ако съумеем да реализираме в световен мащаб големи екологично устойчиви проекти, както вече бе направено в някои страни.
Сп. „Финанси“/ използвани са и анализи на Дж. Сорос и Жан Атали