Реиндустриализацията изисква активна индустриална политика

Проф. д-р ик. н. Иван Ангелов – член-кор. на БАН

Вече 6 години нашата икономика е в тежко болестно състояние. В края на 2008 и началото на 2009 г. навлязохме в рецесия, причинена от световната криза и от хронични вътрешни фактори. От 2010 г. насам сме в депресия. Производството ни е в трайна стагнация със символичен растеж, през отделни години. За 2015 г. Европейската комисия прогнозира за нас растеж от 0,6%, а правителството очаква 0,8% с бюджета за следващата година. Като анализирам основните изходни параметри на проектобюджета за 2015 г. и общата стопанска и политическа конюнктура у нас и в Европа, се съмнявам дали тези символични проценти, ще бъдат постигнати.

Казвам това, защото растежът у нас от много години се обуславя почти изцяло от вътрешното търсене: на домакинствата, на държавата и инвестициите. Доходите на домакинствата, които през 2012-2013 г. бяха между 62 и 65% от БВП, а индивидуалното потребление между 71 и 73% (главно от заплати и пенсии), за 2015 г. ще бъдат почти замразени и не могат да послужат за повишение на платежоспособното потребителско търсене. Държавата ще провежда все по-строга рестриктивна политика в колективното потребление. Вътрешното натрупване ще бъде сведено до минимум и на тази основа не могат да се очакват нови инвестиции.

Министърът на финансите заяви на 28 ноември 2014 г., че възстановената политическа стабилност със създаването на ново правителство щяла да стимулира хората да потребяват. Първо, такава политическа стабилност няма и второ, интересно е как се увеличава потреблението без допълнителни доходи. С въображаема политическа стабилност не се купуват стоки.

Голямо е изоставането в подготовката на програмите за финансиране от европейските фондове. Вече е сигурно, че 2014 ще е нулева година в европейското финансиране. Това означава, че няма да има и инвестиции от структурните фондове. Като имам предвид инерционния характер на икономическото развитие, а също и на резултатите от сигналите, подавани от икономическата политика, едва ли може да се разчита на съществени постъпления от европейските фондове и през 2015 г.

До средата на тази година публичната задлъжнялост на България беше 21% от БВП – между най-ниските в ЕС. С актуализацията на бюджета за 2014 г. Народното събрание повиши държавния дълг с 4,5 млрд. лева. В проекта за бюджет за 2015 г. се предвижда емисия на още 8 млрд. лева дълг. Така държавният дълг ще достигне около 30% от БВП за по-малко от една година. Това не би било много опасно, ако получените ресурси се насочваха за инвестиции чрез които през близките години ще постигнем по-висок растеж на БВП, по-голяма заетост и доходи. То обаче е много опасно, защото тези средства ще се използват за покриване на негативните последици от фалираната КТБ (вместо парите да се потърсят от виновниците за този провал), за подпомагане на още една банка в затруднения, за покриване на натрупани бюджетни дефицити и за други непроизводствени цели. Това е безотговорна дългова политика, особено като се има предвид, че от средата на миналата година България е в дефлация.

Положението в световната и особено в европейската икономика също е сложно. В такава обстановка трудно можем да разчитаме на забележимо увеличение на износа, който е на най-ниско равнище в ЕС, оценяван като износ на човек от населението. Доколкото го има, неговата структура е примитивна, качеството му е посредствено и не може да служи като двигател на растежа. Освен това, нашата конкурентоспособност продължава да е най-ниската в ЕС.

Поведението на цените в Европа и у нас също ни изпраща тревожни сигнали за 2015 г. В момента Еврозоната е във фазата на дисинфлацията (намаляване на нивото на инфлацията в продължение на месеци и дори години – от 2,0% на 1,5%, на 1,0%, на 0,5%). Инфлацията в Еврозоната през ноември 2014 г. е на най-ниското ниво за последните 5 години. Според Евростат потребителските цени в Еврозоната са спаднали с 0,4% през октомври и с 0,3% през ноември в сравнение със същия месец на миналата година. Това поражда опасения, че тя се движи към дефлация (спадане на инфлацията под нулевото ниво, примерно от 0,3% на 0,0%, на -0,3%, на -0,4%, на -0,5% и т.н.). Президентът на Европейската Централна Банка Марио Драги заяви преди две седмици, че „много е важно инфлацията да се върне колкото е възможно по-скоро до целевото ниво”, т.е. до 2,0% годишно.

Българската икономика вече е в дефлация. Месечните индекси на потребителските цени у нас в сравнение със съответните месеци на миналата година са отрицателни. Опасенията за по-нататъшно развитие на дефлацията растат. А тръгне ли се надолу по тази стълба спирането е много трудно. Поради това се смята, че дефлацията е дори по-опасна от инфлацията, между другото и понеже домакинствата, фирмите и правителствата в Европа нямат опит за борба срещу дефлацията, какъвто те все пак имат от години за ограничаване на инфлацията. На тази тема ще се спра подробно в следващата ми статия.

Политическата обстановка в света и особено в Европа, също не е благоприятна. А без политическа стабилност трудно може да се разчита на икономическа и социална стабилност, на здравословна стопанска активност и на растеж. Конфликтът в Украйна беше предизвикан от външни геополитически фактори и не се очертават скорошни конструктивни решения, защото тези фактори се стремят към по-нататъшно нагнетяване на напрежението. Програмата на МВФ от 30 април 2014 г. за икономическа стабилизация и растеж в Украйна не се изпълнява. Икономиката й е в бедствено положение. Това ще нагнетява допълнително социалната и политическата атмосфера както в тази страна и нейните съседи, така и в цяла Европа, а и у нас. Тези обстоятелства затрудняват допълнително преодоляването на икономическата стагнация в ЕС и в нашата страна.

При това положение все повече се налага търсенето на нови подходи за активизиране на икономическия растеж. Наред с добре известните традиционни мерки за увеличаване на вътрешното и външното търсене чрез доходите, инвестициите и износа, трябва да се прилагат и нови подходи за стопанско оживление. Един от тези подходи е индустриалната политика.

За индустриална политика се говори и пише от 18. век. Между най-изявените привърженици на такава политика в миналото е американският икономист и политик Александър Хамилтън с негова публикация от 1791 г., германският икономист Фридрих Лист в началото на 20. век и много други световно известни учени. В по-ново време активна индустриална политика е прилагана от администрацията на президентите Картър и Клинтън, а в по-мека форма и от президентите републиканци.. През последните години в полза на такава политика се изказват нобеловите лауреати Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман и много други учени от САЩ, Европа и Япония.

В началото на 1990-те един полски пазарен фундаменталист писа, че „Най-добрата индустриална политика е да няма такава политика”. Заслепен от догмите на пазарния фундаментализъм, този човек изглежда е забравил, че всички сегашни развити страни в Европа и извън нея са прилагали активна индустриална политика през началните десетилетия на своето съвременно икономическо развитие. Тя е използвана масово в Латинска Америка, в Източна и Югоизточна Азия и е дала много добри резултати в тези страни. Япония нямаше да е това, което е сега, ако не беше прилагала такава политика от 1945 до края на 1990-те, та дори и сега. Същото важи и за другите страни от Източна и Югоизточна Азия. Нужно ли е да напомням за Китай с нейните изключителни постижения.

За възобновения интерес към индустриалната политика четем напоследък в публикации на ОИСР в Париж, на ЮНИДО във Виена и други международни институции. Да не говорим за Европейската комисия, която публикува официални документи през последните години, посветени на тази проблематика. Обявеният напоследък от председателя на Европейската комисия г-н Юнкер Стратегически инвестиционен фонд от 315 млрд. евро ще финансира главно енергийни проекти, информационно-комуникационни проекти, модерен транспорт, високо технологични експортни продукти, научни изследвания, иновации за модернизация на европейската индустрия.

Полезно е да се напомни, че главна цел на този фонд е да финансира пряко или косвено индустриални, а не инфраструктурни проекти, Не случайно напоследък в Брюксел усилено се говори, че „Еврозоната се нуждае отчаяно от инвестиции в реалния сектор, а не от остерити (рестрикции)”. Това трябва да се има предвид и от нашите власти при предлагането на проекти по този фонд. Целта на започналата у нас дискусия е да се помогне за изработване на модерна индустриална политика на България с хоризонт до към 2030 година. Такова е и намерението ми с настоящите редове.

Индустриалната политика е комплексно понятие. Тя съдържа не само политика за очертаване на кратко-средно- и дългосрочни хоризонти: цели, приоритети и направления в развитието на индустрията, но и цял пакет от инструменти на макро- и микроикономическата политика за тяхното постигане.

От миналата година в Европейската комисия се заговори усилено за реиндустриализация. Това е държавна политика главно за средно развити страни, които преди години са имали някаква що годе развита индустрия, но по една или друга причина, особено по време на реставрацията на капитализма в централно- и източноевропейските страни, е била изоставена, разграбена чрез престъпната приватизация и разрушена, а сега искат да я възстановят и развият отново. Тази политика може да бъде полезна и за някои високо развити страни, допуснали изоставане на индустриалното си развитие през последните 2-3 десетилетия, под натиска на пазарния фундаментализъм, който фетишизираше сектора на услугите.

следва продължение …