Ние колкото можем да крадем, вие не можете да опишете
Последният мониторингов доклад на Еврокомисията за България ще се запомни с дълбоката въздишка на облекчение, откъртила се от душите на почти всички политически сили в страната независимо от цвета им. Какъв страшен доклад чакахме, а с какво ни плашите? Той е „по-мек“, „снизходителен“, „не толкова лош“ и пр. Ако бях на работа в Еврокомисията, щях да се притесня. Евробарометър отчете ден преди появата на доклада, че 78% от българите желаят Брюксел да засили натиска над властите, а те го чувстват отслабен.
Откъде идва разминаването?
Изводите в доклада започват с позната констатация: „След миналия доклад на ЕК от януари 2014 г. напредъкът в съдебната реформа и в борбата срещу корупцията и организираната престъпност е бавен“. Такива бяха изводите не само в предишния, но и в по-предишните доклади. Логично беше да се очаква, че за ускоряване на напредъка Брюксел трябва да повиши тона си, и затова нашите политици трепереха авансово – особено след зачестилите намеци, че България ще бъде разделена от Румъния като непоправима. Но новата Еврокомисия на Жан-Клод Юнкер, която пише първи доклад, реши да започне с добро. Тя дори не поиска обяснение от властите, а сама им го даде: „Фактът, че през изтеклия период видяхме три различни правителства и блокирана парламентарна ситуация, ясно допринесе за липсата на решителност за реформи.“ Констатираме, че една година е пропиляна, и започваме отново да градим доверие между България и нейните европартньори.
Всеки градеж стъпва върху някакви основи и ЕК любезно ни ги предлага: „Основният камък за придвижване на реформата напред е да се признаят проблемите и да се определят мерките за решаването им“. С други думи: да се започне от А и Б в диалога между България и Брюксел, сякаш не се знаят проблемите и мерките. Но за целта „това изисква промяна на политическата култура и реално усещане, че тези въпроси са начело на дневния ред“, пише ЕК.
Уж малко се иска, а е непостижимо много. Откъде ще се вземе друга политическа култура у нашата политическа класа, след като всички партии, изредили се на власт, откакто България е под наблюдение (включително и преди присъединяването й към ЕС), са си предавали като щафета едни и същи проблеми, формулирани кратко и ясно в докладите като зле функционираща съдебна система, ширеща се корупция на високо равнище и безнаказана организирана престъпност? По тази причина политиците нямат „реално усещане“, че решаването на тези проблеми не търпи отлагане, и ги подмятат от доклад на доклад. Брюксел сменя тактиката и предлага да бъде
възпитател вместо надзорник
На първо време той поощрява „сегашното правителство, което направи важна стъпка в приемането на стратегия за съдебна реформа с впечатляващо равнище на прецизност“. Освен това „има индикации, че предстоящият анализ на съществуващите антикорупционни мерки ще даде полезен принос в обсъждането на бъдещата стратегия“. Това е по-засуканият начин да се насърчат властите, без да се използва компрометираната вече формула за „наличие на политическа воля“. Поощрението е за намерение, а не за свършена работа. За да се застрахова срещу насмешки, че се огъва пред непослушната България, Брюксел й поставя задача да напише съчинение на тема „Защо съм лоша?“ и да го прочете на глас пред всички. Той изисква от нея „да изработи здрава национална антикорупционна стратегия, започвайки от публикуване на анализ за недостатъците в сегашната стратегия“. След това ще трябва „да засили капацитета на прокуратурата да води дела за корупция на високо равнище“. Освен това трябва „да се създадат условия специализираният съд за борба с организираната престъпност и прилежащата му прокуратура да могат да се концентрират върху възлови и сложни дела“. Някои забелязаха в доклада похвала за прокуратурата, че се е разработила. Щом обаче й се отправят препоръки да свърши нещо смислено, изводът е ясен: очакваме най-сетне да се размърда и по сериозни, а не само по кокошкарски дела.
Новата Еврокомисия очевидно има търпението да стартира от позицията на комисията „Барозу“, която преди десетина години обясняваше на българските власти да не я затрупват с отчети колко тричленни групи от квартални апаши са пратили на съд, а да й съобщят колко разбойници от прочутите трибуквени групировки са вкарали в затвора. Следното изречение от техническото приложение към доклада звучи трогателно: „Комисията изпитва трудности да забележи случаи на високо равнище, докарани до окончателни присъди.“ И как няма да й е трудно, след като прокуратурата я е засипала с изобилие от казуси, които могат да бъдат обединени под общото заглавие
„Почнахме ги!“
Ето какво е научил Брюксел: „През първите 10 месеца на 2014 г. според прокурорската служба са започнали досъдебни производства срещу 61 високопоставени публични лица, включително член на парламента, заместник-министър, заместник-управител на националната банка, четирима кметове, шестима заместник-кметове, двама окръжни ръководители в голям окръжен град, двама регионални директори в държавни агенции, един директор в местен инспекторат по околната среда, регионален директор от земеделския фонд, петима съдии (включително двама председатели на съд), съдия по вписванията, нотариус, двама частни съдебни изпълнители, четирима полицейски дознатели,12 полицаи, седмина митничари“. Хубаво, ама никой не е пратен в затвора. Колко струва прокуратурата, показва уточнението под линия: „Чест проблем в наказателните дела в България е връщането на дела на прокуратурата от съдилищата поради формални или съществени грешки в обвиненията“. Утеха е само, че през 2014 г. броят на тези случаи е намалял.
Връщайки се на стартова позиция, Еврокомисията започва отново да изразява учудване там, където би трябвало вече да размаха тоягата. „В случаите с фондове на ЕС, за които ОЛАФ е извършил разследване и е заключил, че има ясно подозрение за наличието на измама, понякога изглежда неясно защо съдебните власти не са предприели или са прекратили съдебно преследване“, диви се ЕК. Има още дълго да се чуди, защото установява, че „няма система за обяснение – освен общите обяснения като често използваното „липса на доказана злонамереност“. Преведено на обикновен език, това звучи така: Щом ги хванат, че бъркат в европейската каца,
нашите се оправдават: „Неволно крадем“,
и се измъкват. Тук Брюксел трябва да се замисли дали проблемът е в българския съд или в европейската контролна система. Разбира се, че всеки е честен, докато го хванат, и само подозренията на ОЛАФ не са достатъчни. Време е да се ускори изграждането на европейската прокурорска служба, предвидена в Лисабонския договор. Щом има злоупотреба с европейски средства, нека уличените бъдат разследвани от европейски прокурори! Тогава може пък да се окаже, че крадат съвсем умишлено, и да понесат наказания, които да послужат като предупреждения за евентуални техни последователи.
Новата Еврокомисия едва ли е съставена от наивници, които не са чели предишните доклади, след като прави следната констатация: „През 2009 г. България прие интегрирана стратегия за борба с корупцията и организираната престъпност, последвана от серия планове за действие.“ Въпросът е: И какво от това? Можем да им произвеждаме стратегии и планове всяка година и да е все същото. А положението е точно такова, каквото е било и преди приемането на България в ЕС, започват да схващат авторите на доклада. Те цитират неотдавнашно изследване в рамките на инициативата „Лидерство в Югоизточна Европа за развитие и честност“, което показва, че „корупцията се е разраснала драматично до равнища, невиждани след приемането на България в ЕС“. Във всички класации нашата страна е по-зле от другите държави в ЕС, включително и от Румъния, с която споделя обща съдба да бъде сочена ежегодно като непълноценен член на ЕС.
„Нелошият“ доклад на ЕК едва ли е за добро. Новият председател на ЕК Жан-Клод Юнкер напразно си постави цел да приключи наблюдението на България до края на мандата си. Щом 10 години на Барозу не стигнаха, как той ще се справи за 5 години? Но може би Юнкер има по-далечна цел – да изкара няколко мандата. Кой знае, тия доклади винаги са с дълбок подтекст не само за начина на работа на българските власти, но и на европейските.