За оцеленческия непукизъм
Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Ценностите – вече мъртви
Кризата освети много от противоречията и недостатъците на днешното българско общество. Но едва ли си даваме сметка колко сериозен знак ни дава за отсъствието на ценностна система, която ясно да разграничава добро и зло.
“Кризата е накарала българите да пестят от облекло и обувки, транспорт и образование, културен отдих и развлечения, но не и от алкохол и тютюневи изделия.“ Из новините на Вести.бг
Повече от ясно е, че за двайсетте години преход някогашната, макар и съмнителна ценностна система, напълно увяхна. А еклектиката й от патриархални постулати, идеологически оттенъци и култ към образование, мачовска честност и прословути трудолюбие и гостоприемство ни се струваше споена и непоклатима като димитровградски бетон.
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Разгащеност без граници
Българинът даваше мило и драго да види децата си изучени. По дрехите посрещаха, по ума изпращаха. Пред книжарници и театрални каси се виеха опашки, по-търпеливи и от тези пред показните магазини. Пияниците бяха за посмешище, да не говорим, че съществуваше някакъв естествен свян да запалиш цигара пред родителите си.
Изгубената мярка
Невъзможно е да се върнем назад и през ум не ми минава да пледирам за подобна налудна кауза. Мисълта ми е, че подир разпада на комунистическото време и якото му менгеме, което създаваше задръжки и от общочовешки характер и естество, сега вече е изгубена всяка мярка. Става дума дори за елементарно възпитание, образователна мотивация, общовъзприети принципи за поведение на обществено място и приемлив, консенсусен порядък, който да отличава доброто от злото.
Кризата оголи ценностния скелет, който дори не е скрит в гардероба. Акциите на МВР по залавянето на престъпници, които е съмнително дали ще бъдат осъдени, само доосветиха грозната картина. Видя се, че да си нагъл, безочлив и откровен бандит е форма на престиж дори, парите те извеждат в обществени стратосфери, до които един университетски професор надали някога може и да мечтае да се добере. Фокусът на вниманието бива непрекъснато насочван към парвенюшките проявления на новобогаташите, техните държанки, автопаркове и прочие луксозни притежания и дори патосът да е с цел изобличение, по-скоро се натрапва ненормалността на нормата.
Въпросите като диагноза
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Обществото е болно
Възможно ли е в България да живееш от честния си квалифициран труд? За какво да се образоваш, щом можеш ли и знаеш ли, то още в началното училище си обявен за зубър, аутсайдуер и прочие, подложен си на подигравки и тормоз от непукистите с двойки от горе до долу и 20 лева джобни? Защо да се държиш възпитано и да си облечен прилично в гимназията, щом поп-фолк визията с цялата й просташка разюзданост те прави авторитет? Толкоз ли си сдухан, че да харчиш за книги и театър, щом можеш да инвестираш в силикон и пиячка?
Въпросите не са нито морализаторски, нито безобидни. Задават ги твърде съдбовно зачестилите самоубийства на отличници от елитни гимназии. Във всеобщата разгащеност и еуфорична разсипия пропускаме симптомите на едно страшно обществено заболяване: сривът на ценностите, който повлече подире си липсата на перспективи за способните и подготвени, образовани и мислещи българи. Създаде хаос, роди чудовищни страхове и несправедливости и яко ни срина в оцеленческия непукизъм, където на три ракии всичко е възможно.
Мирела Иванова, Дойче веле