Не национализация, а социализация

Линдзи Греъм, републикански сенатор, Алън Грийнспан, бивш председател на Фед и Джеймс Бейкър, вторият финансов министър в администрацията на Рейгън подкрепят това решение. Бен Бернанке, сегашният председател на Фед и администрацията на Демократите са против. Какво ги разделя? „Национализацията“ е отговорът на този въпрос, според Мартин Улф и FT.
През 1978 г., Алфред Кан, съветник на президента Джими Картър по въпросите за инфлацията, използва думата „депресия“. Но президентът е така ядосан от асоциацията с Голямата депресия, че Кан взима решение да нарича процеса „банан“.
Същото може да стане и с национализацията. Всъщност, то вече се случва: как иначе може да се опишат действията на федералното правителство по отношение на Fannie Mae, Freddie Mac, AIG и Citigroup? Дали национализацията вече не се е превърнала в голям финансов „банан“?
До голяма степен спорът е семантичен. Но под думите са скрити най-малко два големи проблема. Кой ще поеме загубите? И как е най-добре се преструктурират банките?
Банките, това сме ние. Често се говори за тях сякаш те могат да имат проблеми без каквито и да е загуби за обикновените хора, но когато има загуби, някой трябва да ги плати.
Резултатът от решението за национализация би бил данъкоплатците да поемат загубите, които, ако се спазят правилата на свободния пазар, би трябвало да са за сметка на кредиторите. А според някои и акционерите трябва да бъдат спасени, нещо, което в момента не се случва: реално цените на акциите се сринаха. Ето защо и акционерите не са против национализацията при определени условия.
Все още надцененият обем на банковите активи се финансира чрез кредити, а не чрез продажба на акции. Това решение обаче увеличава необходимостта от участие на кредиторите в процеса.
Така че ако се приеме дефиницията на Бернанке за „национализация“, като решение за „премахване на частните акционери“, сегашната политика на федералните власти може да се нарече „социализация“.
Най-важните недостатъци на този подход са два. Първо социализацията на загубите понижава разходите за финансиране на мега-банките, чрез селективно субсидиране на техните баланси. Това, от своя страна задълбочава проблема „твърде големи, за да фалират“.
Второ, така се поставя пред акционерите опцията за покачване на текущата пазарна оценка на акциите, като в непосредствена близост да няма риск за спад. А това ще мотивира спекулантите да залагат в условия, които противоречат до голяма степен на свободния пазар.
Инвеститорите в един момент ще започнат да очакват правителството да се погрижи, а те само да спечелят от това без никакъв риск. Така че социализацията на загубите увеличават нуждата от контрол на управлението на финансовите компании.
Четирите най-големи банки в САЩ – JPMorgan Chasе, Citigroup, Bank of Americа и Wells Fargо – притежават 64 на сто от активите на американските търговски банки. Ако кредиторите на тези компании не могат да пострадат от значителни загуби, това вече не е пазарна икономика.
В полза на частичната социализация е, че тя елиминира риска от нова паника сред кредиторите и инвеститорите в задълженията на банките, като застрахователни и пенсионни фондове.
Тъй като банковите облигации са една четвърт от всички корпоративни облигации с инвестиционен рейтинг в САЩ, рискът от паника е реален. След банкрута на Lehman се видя, че обявяването в несъстоятелност на някоя от тези компании не само не е решение, но и задълбочава проблемите в глобален мащаб. Това е плашещо.
Вторият голям въпрос е как да се преструктурират банките. Едната гледна точка е ясна: след като има решение за спасение на кредиторите, рекапитализацията вече не може да идва от нормалното при несъстоятелност преобразуване на дълга в акции.
Това оставя две възможности за рефинансиране – с държавни капитали и с частни капитали. На практика и двете възможности са поне частично блокирани в САЩ: първата от политическите търкания в Конгреса, а втората от несигурността за оценката на лошите активи, за бъдещото третиране на акционерите и за вероятното развитие на икономиката.
Това прави „зомби банката“ да изглежда като единствената алтернатива, но уви такива банкови зомбита също така трудно признават загуби и още по-трудно разширяват кредитирането.
Отговорът на финансовото министерство е „стрес тестове“. Всички 19 банки с активи от над 100 милиарда долара са включени.
Те ще трябва да оценят загубите по два сценария, по-лошият от които приема, доста оптимистично, че спадът на брутния вътрешен продукт на САЩ ще бъде 4 на сто на годишна база през второто и третото тримесечие на 2009 година.
С оглед на резултатите от това изследване надзорните органи ще реши дали е необходим допълнителен капитал за всяка банка по отделно.
Компаниите, които се нуждаят от повече капитали ще получат финансиране в замяна на конвертируеми привилегировани акции, в достатъчно количество и ще има до шест месеца, за да се повишат капитала си от частни инвеститори.
Ако не успеят в този срок, конвертируемите ценни книжа ще бъдат преобразувани в обикновени акции и съответно делът на държавата в банките ще нарасане.
Това е социализация на загубите в действие – тя осигурява обществени буфери за защита на кредиторите и реално процесът би могъл да завърши с придобиване от правителството на контролните пакети от акции на някои от финансовите институции. Но казват, че това не е национализация.
Какви тогава са аргументите за и против на този подход, в сравнение с пряко поемане на контрола над финансовите компании от страна на федералните власти.
Според Дъглас Елиът от Brookings Institution част от отговора е, че не е ясно дали банките са в несъстоятелност.
Ако Нуриел Рубини от Stern School в Ню Йорк е прав (както беше до сега) те са. Ако не е, тогава социализацията може да наруши още повече баланса на пазара.
При тези обстоятелства, идеята за „национализация“, следва да се разглежда като синоним за „преструктуриране“. Малцина вярват, че банките ще бъдат по-добре управлявани от правителството за неопределено дълго време (въпреки че последните финансови резултати дават някои доводи в обратна посока).
Предимството на национализация е, че тя ще даде възможност за преструктуриране на активите и пасивите в „добри“ и „лоши“ банки.
Големите недостатъци са свързани с организирането на процеса, а след това и с преструктурирането на такива сложни институции. А ако се окаже невъзможно за кредиторите да поемат загубите, държавата може и да има собствени огромни банки за доста дълго време, преди да е в състояние да ги върне на пазара.
Най-голямата банка, преструктурирана досега под контрола на федералните власти в САЩ е Continental Illinois, която е национализирана през 1984 година. След това седмата по големина банка в страната остава държавна за едно десетилетие.
Колко дълго може да продължи преструктурирането и продажбата на гиганти като Citigroup? Какви щети за франчайзинга и операциите на такава банка може да нанесе този процес?
Болезненият урок от случилото се от началото на кризата досега е, че световните мега-банки са твърде сложни, за да се управляват ефективно, твърде големи, за да бъдат оставени да фалират и твърде трудни да се преструктурират, но въпреки това преструктурирането им трябва да започне скоро и да бъде извършено систематично.