Първомайски радости

Вестниците, разбира се, в този ден си приличаха. На първа страница имаше първомайски поздрав с големи букви, под него обикновено имаше някаква рисунка с трудов сюжет, задължителна беше и високопарната уводна статия, която никой не четеше, но със сигурност в нея се възпяваха труда и трудовите хора.
Ордените на труда бяха златни, сребърни и бронзови. Поне през 60-те години, когато баща ми получи първия си орден, те не носеха никакви пари.
Цял ден телефонът звънеше, хората поздравяваха баща ми и между другото питаха дали е паднал и някой лев към отличието. Като разберяха, че пари няма, се успокояваха.
Партията много добре владееше това изкуство – да стимулира МОРАЛНО. Е, имаше и материални стимули по празниците, но за тях не пишеха във вестниците. Пък и те не бяха големи.
Най-голямата награда за трудовите хора беше ГЕРОЙ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ ТРУД. Това звание не падаше от въздуха. Цяла армия партийни и профсъюзни специалисти подбираха подходящи хора с подходяща биография и от подходящ колектив. Рядко правеха герои хора на умствения труд – най-вече отличаваха истински пролетарии: миньори, стругари, строители, веднъж даже и една търговска работничка.
Когато в дадено предприятие разбираха, че някой техен кадър е на една ръка растояние от званието, което щеше да носи слава и на цялото ръководство, към потенциалния герой се прикрепваха още няколко души, които му помагаха да преизпълнява още по-впечатляващо нормите.
За героите пишеха очерци, правеха документални филми, качваха ги на трибуната по време на манифестации, писатели получаваха контрактации да ги описват в книга.
Повече от останалите живи герои днес водят жалко съществуване – забравени от всички.
Днес вероятно има също читави хора, които могат да послужат за пример, но кой ли се сеща за моралните стимули. Пък представяте ли си какво чудо ще бъде по Първи май някой вестник да излезе на първа страница с очерк за трудов човек. Голям смях ще падне.
Имаше и текущи материални стимули. Цели бригади партийни чиновници си отработваха заплатите, като измисляха почини, съревнования, награди.
Най-елементарният стимул бе да те обявят за УДАРНИК. Това означаваше, че на манифестациите ще бъде в първата редица с препасана лента „ударник”.
Уж нищо работа, но доставяше голямо удоволствие.
На входовете на предприятията имаше АЛЕИ НА ТРУДОВАТА СЛАВА, където слагаха снимките на ударниците и прочие отличени.
Спомням си още за ПАСПОРТ НА ТРУДОВАТА СЛАВА, имаше и съответната значка, имаше и групови стимули като БРИГАДА ЗА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ТРУД.
По време на някакви кръгли годишнини пускаха разни медали – на всеки пет години от 9 септември 1944 година, за 100 години Априлско въстание и т.н.
Хората на културата и изкуството пък чакаха вестника с дата 24 май. Там обявяваха ЗАСЛУЖИЛИТЕ и НАРОДНИТЕ артисти. Тук стимулът не беше само материален – носеше и по някой лев към заплатата.
Най-малката награда беше да те приемат в съответния творчески съюз – тогава ходиш на почивка в съответната творческа база, издават ти събрани съчинения и т.н.
Джакпотът обаче беше ЛАУРЕАТ НА ДИМИТРОВСКА НАГРАДА. Да достигнеш до този връх се изискваше безпределна вярност към Партията, връзки и самобитен ПР – макар тогава такава дума като ПР нямаше.
Ех, как им се иска на бившите народни, заслужили и лауреати да се върнат онези времена – макар тогава да плачеха за демокрация по механите.
Злорадствам, защото мен партията и държавата не ме забелязаха – колкото и да се натягах.
Имам само един Златен медал от фестивал на художествената самодейност. А таково отличие беше неприлично да си го пишеш даже в биографията.

Евгений Тодоров – zaprehoda