Клет и нещастен народ
Мъж върви по улицата и раздава празни листовки. „Но защо не пише нищо?“ – питат слисаните минувачи. „Че то всичко е ясно!“ – отговаря мъжът и продължава по пътя си.
Жалко, че идеята ми хрумна едва в навечерието на изборите. Не остана време кога да ги отпечатам, още повече, че нямаше да са празни – нищо, че всичко е ясно. На моите листовки щеше да е публикувано едно писмо, адресирано преди много, много години до г-н Иваница Граматиков.
Граматиков, ако сте позабравили, беше онзи „млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето“ кандидат за народен представител. И понеже отгоре на всичко се осмеляваше да бъде „безгрижен до самозабравяне, непоправим оптимист, привикнал на всичко да гледа от добрата му страна“, той си въобразяваше, че има шансове срещу господата Ганьо Балкански, Фильо Гочоолу и Танас Дочоолу.
А помните ли кой е прототипът на Граматиков? Това е Цветан Радославов – авторът на текста на националния ни химн.
Държавата, в която бай Ганьо прави изборите
„Мила Родино, ти си земен рай“ – пише Радославов, отхвърляйки всички покани за преподавателска кариера във Виена, Лайпциг и Прага, след като е защитил блестящо докторат при основоположника на съвременната научна психология Вилхелм Вунт. Връща се в земния рай, наема една малка мансарда на улица „Ангел Кънчев“, в която живее до самата си смърт, и искрено, с любов в сърцето и надежда на бъдещето, се включва в строежа на нова България…
Тук обаче няма място за идеалисти. И тъкмо заради това Алеко посвещава на Радославов не коя да е история, а историята какво се случва с тях в страната, в която бай Ганьо прави изборите.
Неслучайно тя не завършва с победата на г-н Балкански. Финалът на тази история е в смразяващото обяснение защо идеалистите в милата им родина са обречени:
„Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ. Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразено в представителите му“…
Но този народ – продължаваше Алеко в „писмото“ до Граматиков (Радославов) – е клет и нещастен. „Мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители“. Трижди нещастен, защото няма „нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони“. Изгубил вярата в себе си и в съдбата си. И „станал тъй „практичен“ и трезвен, трезвен до безчувственост“.
От същия този народ бай Ганьо изкопава (по Бочоолу) избиратели. За една мастика Гоговата тайфа е готова да избере и магаре, а останалите Данко Харсъзина пазари „по два лева на човек и срещу изборите цяла нощ ядене-пиене“…
„Со скотовете скот…“
На изгубилите вярата в себе си и в съдбата си е все едно кой ще ги представлява, кой ще взима решения за техния живот. Погледнати практично, изборите са единствено повод за осребряване на липсващата вяра, че все някога е възможно да се намери дръжката, на която да се ослонят. Онази твърда точка на светия идеал, за който говореше един друг българин с надежда на бъдещето – идеала, който би възродил заспалата мощ в юначните гърди на народа, живял векове наред мърцина в душевен мрак, со скотовете скот.
Признавам, че докато пишех последното изречение, ме досмеша. Но не защото звучи прекалено помпозно, а защото е изписано върху банкнотата от 50 лева.
Иронията в случая е, че тия дни банкнотата ще отиде в джобовете на мнозина заедно с думите на Пенчо Славейков, изписани със ситен шрифт. „Светият идеал“ ще попадне там в замяна на гласа им. Представям си дори как „юначни гърди“ и „мощ“ биват смачкани в стотици потни длани…
Всъщност стотици ли казах? Истината е далеч по-ужасяваща: близо една пета от сънародниците на Граматиков са готови да продадат гласа си. Според проучване на „Алфа Рисърч“ по поръчка на „Прозрачност без граници“, 58 на сто от склонните да го направят обясняват това с „беден съм, имам нужда от пари“. За други 27.4 процента мотивът е „четири години ще крадат от мен, по-добре е сега да дадат нещо“. Практиката на избори винаги да се продават гласове пък се признава от 13.7% от запитаните.
Интересното е, че 7 на сто от онези, които смятат, че не бива да се гласува срещу заплащане, не обясняват причината със съвестта си или закона. Те казват откровено, че „парите, които се раздават, са малко“…
Всички тези хора обаче са обединени в нагласата, че от тях не зависи абсолютно нищо. Бъдещето е предварително уговорено в задкулисието. То е ясно. Бъдещето е като миналото и като настоящето, в него няма надежда.
Самоубийствени мисли
Но със съучастието си във фалшифицирането на изборите една пета от българските граждани правят още нещо – фалшифицират същинския проблем, който поражда покупката на гласове. Самооневинявайки се, че животът, който живеят, не е резултат от нищонеправене и неспособност да се мислят перспективи, те напълно се разтоварват от отговорността, че са част от заговора на статуквото, че тъкмо те правят възпроизвеждането му възможно до безкрайност.
Парадоксалното е, че иначе безгласните хора могат да продадат само гласа си. И това се оказва единствената процъфтяваща индустрия. Поточната линия си върви без засечки, а предупреждението „Купуването и продаването на гласове е престъпление“ все повече заприличва на надписите върху цигарените кутии, на които никой заклет пушач не обръща внимание.
Само че тази покупко-продажба също може да „убива“. Например убива всеки шанс да се появи някой като Граматиков, който да предложи на обезверените и деморализираните същинска дръжка за осланяне, а не сламки за удавници. Убива в зародиш най-искреното желание да се покаже, че не всички са маскари, нито че далеч не „всичко е ясно“ и все пак промяна може да се случи.
„- Идеали? – Суета, вятър!…“ – въздъхва печално Алеко. И как да не въздъхне! Когато едно общество няма идеали, във вятъра се разпиляват такива въпроси като:
Ако днес една пета от българските граждани са готови да се продадат, колко ще бъдат те след пет, десет или двайсет години? И ако малокултурието, изолацията, бедността и разбирането, че човешкият избор се свежда до една банкнота, са се превърнали в траен политически ресурс, то даваме ли си сметка, че така захранваме собственото си унищожение?
„Че то всичко е ясно!“
Веднъж някой каза, че в годините на т. нар. преход българското общество се опитвало да забогатее чрез самоограбване. Недружелюбно към себе си, то направи това с горите и плажовете си, с предприятията си, с държавата. Че даже и на фасадната демокрация успя да види сметката за своя сметка.
Самоограбването има много форми, но самоограбване със сигурност е съучастието в манипулирането на избори. Такова е и примирението, че другояче не може. Да влезеш в схемата не с директната продажба на гласа си, а като „търпиш всичко това“, също е форма на самоограбване.
За общества, които са недружелюбни към себе си до степен да изпитват желание за самонараняване, важи това, което се отнася за всеки човек в тежка депресия: не им се става от леглото, бъдещето им е безразлично.
Те не са мъртви, но не са и съвсем живи. Не са безнадеждно болни, но са болезнено безнадеждни. Печална отломка, както ги нарича Алеко в писмото си до г-н Иваница Граматиков – писмото, което си мислех да напечатам върху листовките…
Е, все някога обаче ще го направя. За следващите, по-следващите или по-по-следващите избори. И когато слисаните минувачи ме попитат: „Но защо тук не пише нищо?“, ще се оправдая: „Че то всичко е ясно!“, и ще продължа по пътя си.
Любослава Русева, наблюдател на вестник „Дневник“