Трилемата на международните финанси
New York Times
Докато световната икономика се мъчи да се възстанови от множеството си рани, международният финансов ред става обект на все по-детайлни наблюдения. Валутите и обменните курсове са сред най-стриктно преглежданите фактори.
Множество специалисти и политици, включително самият президент Барак Обама, се оплакваха, че китайският юан е подценен и пречи на възстановяването на глобалната икономика. Проблемите в Гърция накараха доста хора да се чудят дали еврото не е все пак един провален експеримент и дали европейските страни нямаше да се справят по-добре, ако бяха запазили националните си валути.
Неизбежни проблеми
Дискусията по тези въпроси може да започне от идеята на икономистите за т.нар. фундаментална трилема на международните финанси. Да, трилема е истинска дума. Терминът навлиза в логиката през 17-и век според Oxford English Dictionary и се отнася до ситуация, в която пред някого има избор с три алтернативи, всяка от които води след себе си неизбежни проблеми.
И така, каква е трилемата на международните финанси? Тя идва от факта, че в повечето страни отговорните за икономическата политика искат да постигнат следните три цели:
1. Отваряне на икономиката на страната за международните капиталови потоци. Мобилността на капитала позволява на гражданите да диверсифицират собствеността си чрез инвестиции извън страната и окуражава чуждите инвеститори да внесат ресурсите и експертния си потенциал в отворената икономика.
2. Използване на паричната политика като инструмент в подкрепа на стабилизирането на икономиката. Централната банка може да повиши паричното предлагане и да намали лихвените проценти, когато се появи риск от депресия, както и да ограничи паричното обръщение и да покачи лихвените проценти, когато икономиката започне да прегрява.
3. Запазване на стабилен обменен курс на националната валута. Несигурният валутен курс, който понякога е резултат и на спекулации, може да причини несигурност и в по-широката икономика. Нещо повече, стабилните лихвени проценти улесняват домакинствата и бизнеса в икономическата им активност и в плановете за бъдещето.
Тук обаче се натъкваме на истинския проблем: не можете да имате и трите. Ако изберете две от тези цели, неумолимата логика на икономическите сили ще ви принуди да се откажете от третата.
В САЩ избрахме първите две. Всеки американец може лесно да инвестира зад граница просто като изпрати пари на международен взаимен фонд, а чужденците свободно могат да купуват акции и облигации на американските борси. Нещо повече, Федералният резерв ръководи монетарната политика с цел да поддържа пълна заетост и стабилност на цените. Но резултатът на това решение е волатилност в стойността на щатския долар на валутните пазари.
В противовес на Щатите Китай е избрал различен отговор на трилемата. Народната банка на Китай управлява с твърда ръка паричната политика и запазва строг контрол над обменната стойност на валутата. Но за да постигне тези две цели, тя трябва да ограничи международните парични потоци, включително възможностите на китайските граждани да прехвърлят парите си извън страната. Без подобни ограничения парите ще се вливат и изливат от страната и лихвените проценти ще се движат по начин, подобен на предпочетения от чуждите централни банки.
Много от европейските страни са избрали третия път. Те използват еврото вместо френския франк, германската марка, италианската лира, гръцката драхма и другите национални валути и така елиминират колебанията на обменните курсове в границите на зоната с единна валута. Освен това капиталът свободно се движи между тези държави. Цената на тези свободи е отказът от национална парична политика.
Европейската централна банка определя основните лихвени проценти за цяла Европа. Ако обаче ситуацията в една страна като например Гърция се окаже в даден момент различна от тази в останалите евространи, тя вече не разполага с механизма на паричната политика, за да се справи с националните си проблеми.
Съществува ли идеален начин за справяне с трилемата? Вероятно няма да е изненада за никого, но много американски икономисти се обявяват в защита на плаващия обменен курс, който се определя от пазарните сили. Това предпочитание е в основата на повечето критики към китайската фискална политика. То подклажда и скептичните реакции, когато Европа тръгна по пътя към единната валута в началото на 90-те години. Днес евроскептиците търсят потвърждение в проблемите на Гърция.
Корените на експеримента
Икономистите обаче трябва много да внимават, когато препоръчват валутни политики, защото няма ясни доказателства в подкрепа на една или друга алтернатива. Всъщност американският път на плаващи обменни курсове е доста нов. От Втората световна война до началото на 70-те години САЩ участват в системата Бретън Уудс, която фиксира обменните курсове между основните световни валути. А през 1998 г., когато голяма част от Азия е потопена във финансова криза, Робърт Е. Рубин, който по онова време е финансов министър на САЩ, хвали Китай и валутната му политика като „остров на стабилността“ в един размирен свят.
Дори корените на експеримента с еврото може да се проследят до американския модел. Пътуващите в САЩ не трябва да обменят пари при всяко преминаване на границата на някой щат. Общата валута на 50-те щата служи добре на американците. Европейците се стремят към подобни облаги.
Но да сме наясно – Европа е различна от САЩ, чието голямо централно правителство може да разпределя ресурсите сред регионите съобразно нуждите им. Още по-важен фактор е общият ни език и култура, които позволяват на работещите да се движат свободно между отделните региони – нещо, което винаги ще бъде по-трудно в Европа. Мечтата за Съединени европейски щати може би е твърде нереалистична.
Без съмнение вълненията в световната финансова система провокират отговорните лица с трудни избори. Американците не трябва да реагират прекалено остро, когато другите държави, изправени пред трилемата, достигат до решения, които са твърде различни от техните. В тази област на икономическата политика, както и в много други, разумните държави могат да не са съгласни една с друга.