Филип Ромбаут: Имаме дългосрочна стратегия и инвестираме

Терминал за течен амоняк и по-голяма независимост. Това очаква да донесе за компанията му следващата, 2014 г. председателят на съвета на директорите и изпълнителен директор на „Агрополихим“ Филип Ромбаут.
Терминал за течен амоняк и по-голяма независимост. Това очаква да донесе за компанията му следващата, 2014 г. председателят на съвета на директорите и изпълнителен директор на „Агрополихим“ Филип Ромбаут. Инвестицията е на стойност 23 млн. евро и е започната 11 години по-рано. Бавното й напредване обаче не е по-вина на девненския производител на азотни и фосфорни торове. Причината е в държавната машина, която дълги години възпрепятства компанията в стремежа й да намали зависимостта си от високата цена на газа, необходим за производството.

Предприятието и съставните му части

За да разберете радостта на Филип Ромбаут от предстоящото откриване на терминала, първо трябва да сте наясно с анатомията на компанията и средата, в която живее. Предприятието е приватизирано през 1999 г., когато Acid & Fertilizers USA закупува 63% от капитала на дружеството (впоследствие мажоритарното участие се увеличава и в момента е 99.35%), като компанията става част от икономическата група на Acid and Fertilizers Group. Заводът има две основни производствени линии – за азотни и фосфорни торове, както и за междинни продукти. Във фосфорната линия основни суровини за производствения процес са суровите фосфати и сярната киселина, като компанията потребява над 300 хил. тона от нея на година, като основен доставчик на компанията е медодобивният комбинат в Пирдоп „Аурубис“. При другата линия – азотната, която формира около 50% от приходите на компанията, основна суровина е природният газ, който формира и 85% от цената на това производство.

Дружеството произвежда годишно около 850 хил. тона торове. За 2013 г. се очаква приходите на компанията да са 500 млн. лв., а печалбата 15 млн. лв. Окончателните числа зависят от още няколко предстоящи сделки. Или настоящата година е по-успешна за компанията от изминалата, когато приходите бяха 483.4 млн. лв., а печалбата – 6 млн. лв. Това обаче не е голям повод за радост. „Не ме интересува дали следващата година ще имаме 1 или 2% ръст. Имаме дългосрочни стратегии и инвестираме 10-15 години напред. Толкова време отнемат и инвестициите ни“, коментира Филип Ромбаут. Преди 11 години компанията си поставя за цел да стане по-независима от държавата. Причините за този стремеж са основателни.

Смисълът на амоняка

Азотната линия на компанията използва течен амоняк, който се прави от природен газ. Годишно от тази линия излизат 400 хил. тона торове, които генерират около 50% от приходите на компанията, а 85% от продукцията се продава на вътрешния пазар. Производителят държи около 60% от продажбите на азотни торове в страната. „Имахме екзистенциални дискусии още преди 10 години“, обяснява Ромбаут. От една страна, самото производство, което догодина ще стане на 40 години, не е ефективно (подобно и на други аналогични в региона). Или докато за производството на 1 тон амоняк в по-нови предприятия са необходими 900 кубични метра газ, това в Девня се нуждае от 1250 кубични метри газ. Към това се добавя и високата цена на газа и липсата на алтернатива в газовите доставки. От компанията гледат и напред. Сега три пъти по-ниската цена на газа в САЩ (заради шистовия бум) и инвестициите в нови производства на амоняк там ще доведат до спирането на вноса в САЩ от основните производители Русия и Тринидад, обяснява Ромбаут. „До две години САЩ ще кажат, че си имат достатъчно, и то на по-ниска цена, и това количество от Русия и Тринидад ще трябва да отиде някъде“, коментира той, като това ще направи продукцията на варненското предприятие още по-неконкурентоспособна.

Още през 2003 г. компанията си дава сметка, че няма да се развие устойчиво, ако зависимостта й от газа остане. Тогава е взето решението да не се върви в посока на затваряне на цялата производствена линия, а да изгради терминал за амоняк, който да позволи на компанията да внася на по-ниски цени. Проектът обаче не напредва с желаната скорост.

Бюрократично ми е

Трудностите идват поради факта, че в страната липсва нормативна база, която да урежда изграждането и експлоатацията на подобен тип съоръжения. Или когато работата по разработването и съгласуването на проекта започва, съществуват нормативни изисквания само за терминалите за горивни течности. Дупката в законодателството коства на компанията 5 години. Пробивът настъпва в първата година на управлението на ГЕРБ в лицето на сегашния президент и тогавашен министър на регионалното развитие Росен Плевнелиев, като е взето решение да бъде приложен „ад хок“ регламент за най-добрата възможна технология (който вече съществува в Европейския съюз). Това потвърждава една от тезите на Ромбаут за работата на политическата система, според която първата една година на което и да е управление е по-добра от предходни три, като нещата стават все по-сложни за бизнеса с наближаването на последната, четвърта година. Това се потвърждава отново и от сегашното управление, след като зам.-премиерът Даниела Бобева е инициирала среща с мениджмънта на „Агрополихим за пореден проблем, решението на който е бил задвижен впоследствие.

За реализацията на проекта за внос на течен амоняк е необходимо и кейово място, като по това време се сключва и договор за публично-частно партньорство. Частната компания трябва да поеме всички разходи, а държавата трябва да драгира канала. Започват разговори с „Пристанищна инфраструктура“ в София, която забавя допълнително проекта. „Казваха, че не могат да извършат драгиране, тъй като това ще намали територията на България“, спомня си Ромбаут, като това е само началото на дълъг процес. Междувременно компанията поема риска, че ще се сдобие най-накрая с терминал, и инвестира в нова промишлена инсталация за производство на амониев нитрат, която започва работа през тази година, а инвестицията е за 18 млн. евро. Или сега всичко, което трябва да направи държавата, е драгирането.

По другата линия

Терминалът за течен амоняк не е единственият злополучен опит на компанията при взаимодействието й с българската държава. В средата на миналата година мениджмънтът на компанията заплаши, че компанията ще се изнесе от България, тъй като от 7 години не може да достигне до фаза право на строеж на ново модерно депо за фосфогипс, тъй като старото е вече запълнено, и това беше изправило завода пред риска да спре работа. Малко повече от година по-късно сагата около депото беше окачествена от Ромбаут като „типичен пример за рекет“, като заяви още, че до края на следващата година т.нар. бяла планина в близост до Варна (старото депо) ще бъде зелена и рекултивирана, като едновременно с това 15 години след приватизацията за предприятието държавата не е елиминирала историческите замърсявания.

Около 90% от продукцията на другата линия – фосфорните торове е за износ. Пазарът обаче е затворен. „Валутата на най-големия консуматор Индия се срина и големи производители като Мароко работят на половин капацитет“, обяснява Ромбаут. Българският пазар не може да компенсира свиването на износа, тъй като земеделските производители не инвестират много в този тип торове поради няколко причини: несигурност дали ще обработват земята през следващата година, падане на цената на зърното и несигурност по отношение на субсидиите. Резултатът е, че българските почви не са по-лоши от тези във Франция, но там добивът е 8.2 тона на хектар, а средният в България е 4.3 т на хектар.

При толкова много бизнес закономерности, много от които не в твоя полза, според Ромбаут разковничето е в гъвкавостта. Компанията инвестира в проекти, които й дават независимост, макар и години по-късно. До момента дружеството е инвестирало в изграждането на нови производствени инсталации, обновяване на базата и екологични съоръжения около 180 млн. лв. Вниманието е насочено към 2014 г., през която за първи път играта ще се играе по новите правила след 11 години чакане. „Освен ако правителството не реши да ме бойкотира“, усмихва се Ромбаут.