Американски урок по капитализъм за автомобилостроителите

New York Times

Когато американската автоиндустрия бе в ръцете на частни инвеститори, тя бе управлявана като държавно предприятие. Сега, когато държавата я управлява, ще я превърне ли най-накрая в капиталистически бизнес?
Идеята е еретична, но може би именно това се случва. Което говори добре за ръководеното от администрацията на Обама спасяване на General Motors и Chrysler.
В пагубното минало, когато предполагаемите капиталисти управляваха Детройт, планът сякаш се въртеше единствено около повишаване на обема. Когато продажбите отслабнаха, дойдоха и мащабните ценови намаления, и отстъпките. И сладките лизингови сделки, които биха звучали финансово логично на компаниите само ако последните са имали твърде оптимистични очаквания за цените на използваните коли след изтичане на лизинга.
Идеята бе да се запази кешовият приток за покриване на променливите разходи по производството и за защита на пазарния дял. Бившето ръководство на G.M. като че се интересуваше предимно от тези елементи, не от рентабилността.
Алтернативната стратегия би изисквала от мениджмънта да съкрати производството, да затвори заводи и да уволни работници. Това просто се смяташе за невъзможно. Профсъюзът бе силен и договорите означаваха, че разходите нямаше да паднат толкова много дори ако компаниите разполагаха с по-малко коли за продажба.

„Лимонен социализъм“

Всеки, който някога е учил микроикономика, може да разбере атрактивността на стратегията, използвана от Детройт. В краткосрочен план звучи логично да се продаде кола на цена, по-висока от допълнителните разходи за производството й. Ако обаче цените са твърде ниски за покриване на фиксираните разходи, производителят задлъжнява все повече, докато кредиторите не осъзнаят какво се случва и не спрат кранчето.
Именно това и стана.
Едно от главните обвинения към социализма винаги е било, че правителствата са много по-разтревожени за работните места, отколкото за печалбите. Никой политик не желае да носи отговорност за съкращения на служители, така че правителството с радост разчита на оптимистични прогнози, за да избегне болезнени решения. Така бе създаден и терминът „лимонен социализъм“.
Но какво се случи тази година?
Първо, администрацията на Обама настояваше G.M. и Chrysler да измислят работещи стратегии за излизане от затрудненото положение. Когато тези планове се появиха с обичайното розово наметало, правителството настоя за промени.
Дойдоха и големите съкращения – нещо неочаквано от администрация, избрана с подкрепата на профсъюзите. Синдикатите изгубиха щедрите компенсации за освободените служители. Оздравителните им планове не получиха толкова сурово отношение, колкото някои кредитори, но в крайна сметка и кредиторите, и работниците платиха за грешките на предишни ръководства.
Доказателство за случващото се появи в данните за потребителските цени през октомври, изнесени миналата седмица. Индексът на новите автомобили се е покачил с 1,6% за месеца и с 3,8% за последните 12 месеца – за последен път е отбелязвал такъв скок преди повече от десетилетие. Това може да се случи, когато компаниите се постараят да повишат маржовете независимо от влиянието върху обема.
Разбира се, индексът на потребителските цени не е напълно обективен. Данните се нагаждат спрямо качеството, което не е лесна работа (колко по-скъп от миналогодишния може да е модел от 2010 г.; колко голяма ще е разликата, ако двигателят е по-голям или разходът на гориво е по-икономичен, или интериорът е по-хубав). От доста време обаче не е имало промени. Така че нямаме причини да мислим, че правителството се справя по-зле с индекса от минали години.
След това идва въпросът как програмата кеш за стар автомобил е повлияла върху данните. Схемата може да е позволила на търговците да повишат временно цените. Ако е така, влиянието скоро ще отслабне.

27-годишно дъно на продажбите

Заради подобни фактори много анализатори допускат, че повишаващите се цени на автомобилите в последните месеци са статистически феномен. „Това значително ценово увеличение въобще не е логично в ситуация, в която продажбите на коли доближават 27-годишно дъно“, каза икономистът от UniCredit Research Харм Бандхолц след обявяването на октомврийския индекс. И довери по-късно, че според него това е „статистическа аномалия“, която вероятно ще претърпи корекция в идните месеци.
Друго възможно обяснение е отслабването на долара. Германските, японските и корейските автомобилостроители трябва да повишават цените в Щатите, за да компенсират ръста на еврото, йената и вона. Това дава на Детройт оправдание също да повишава цените. Но, както посочва и Бандхолц, цените на вносните автомобили се увеличават, но не толкова бързо. „По-високите цени на вноса може да обяснят част от скока на продажните цени, но не целия“, коментира той.
Ако цените на автомобилите не паднат скоро, може да се наложи да приемем, че по-високите им стойности са реални и се случват, защото Детройт наистина вече е различен. Ако е истина, администрацията на Обама заслужава похвала за начина, по-който се е справила със спасяването на автоиндустрията, с невероятна комбинация от пазарна дисциплина и правителствена собственост.
В краткосрочен план обаче този успех няма да се отрази добре на политическия имидж на президента. Безработицата е по-висока, отколкото би била, ако администрацията бе приела, че кризата ще отмине бързо, и не бе принудила Детройт да въведе промените. А по-високите цени ще окажат отрицателно влияние върху продажбите, от което икономиката няма да изглежда много добре.
Детройт е обещавал да ореже отстъпките и преди и е виждал как обещанието се разпада пред разочарованото лице на бизнеса. Когато доларът се стабилизира, натискът от вноса може да се засили. Прекалено рано е да се обяви пълен успех.
Интересно е обаче да си представим какво би се случило на Уолстрийт, ако правителството бе склонно и можеше да наложи пазарна дисциплина на банките, така че кредиторите да поемат по-големите загуби, а акционерите – да бъдат ликвидирани, дори и банките да можеха да продължат да изпълняват икономическите си функции.
Властите не намериха начин да направят това и предвид случилото се след срива на Lehman Brothers вероятно са били прави. Но ако това бе осъществено, шансовете Конгресът да изготви реална финансова реформа биха били много по-големи, отколкото изглеждат в момента.