Банковият данък като застраховка за всички нас

Дейвид Леонхарт

Законопроектът за финансовата регулация, внесен в Сената, има потенциал да свърши много полезна работа. Но и поне един основен недостатък – няма да е достатъчен, за да избегне необходимостта данъкоплатците да плащат сметката при бъдещи кризи. Кое би могло да помогне? МВФ започна да настоява за банков данък, който стана част и от британския предизборен дебат. В САЩ обаче въпросът е на по-заден план след регулацията на търговията с деривати и случая Goldman Sachs. Тези въпроси са важни, но няма да помогнат за минимизиране на вредите от следваща криза. За да разберете защо, нека погледнем в бъдещето. Представете си, че годината е 2020 и голяма финансова фирма фалира. Многобройни проблеми Законопроектът за финансова регулация, който президентът Барак Обама подписа през 2010 г., имаше за цел да решава именно такива проблеми. Той даде на регулаторите нещо, наречено „власт за вземане на решения“. Те могат да влязат във владение на фалираща компания, да изгонят акционерите й, да уволнят висшето ръководство и да я поддържат работеща, докато оцелелите части могат да бъдат разпродадени. Сега, през 2020 г., регулаторите се подготвят да използват тази си власт за пръв път. Докато обаче се ровят в подробности, те осъзнават, че са изправени пред куп проблеми. Един от най-големите е, че 70% от активите на компанията са в чужбина (горе-долу колкото тези на Citicorp през 2009 г.). Вашингтон не може просто да поеме активите в Лондон, Шанхай или Москва. Затова регулаторите са изправени пред същия избор, който имаха и през 2008 г.: фалит или държавна помощ. Регулаторите могат да оставят компанията да се разпадне и да рискуват появата на страничните щети от срива на Lehman Brothers. Или могат да похарчат милиарди от парите на данъкоплатците, за да закрепят фирмата, както направиха с A.I.G. Можете да сте доста сигурни кой от двата варианта ще изберат – държавното спасение. Обратната страна на медала е, че данъкоплатците в крайна сметка плащат за греховете на Уолстрийт. Хората от администрацията на Обама настояват, че регулаторният план ще избегне този изход. И посочват, че законопроектите и на Сената, и на Конгреса, ще дадат повече власт на регулаторите да надзирават финансовите компании. Банките ще бъдат задължени да държат повече резервни пари в брой, за да са надежден буфер, ако дадена инвестиция се окаже токсична. Законите за разчистването на активите след обявен банкрут ще бъдат написани с идеята за международно сътрудничество. Може би времето ще докаже, че администрацията е права. Но и много икономисти и банкови експерти са притеснени. Те мислят, че вероятността отново да се появи дилема „фалит или спасение“ остава неприятно голяма, дори и законът да бъде приет. Първо, налице са доста трансгранични проблеми. По време на криза правителствата често трудно си сътрудничат. Второ, регулаторите никога преди не са се опитвали да закрият нещо толкова сложно, колкото е финансова компания за милиарди долара. „Наистина е трудно, много много трудно – потвърждава Робърт Стийл, който бе служител в Министерството на финансите на Буш, а по-късно и главен изпълнителен директор на Wachovia. – Всеки, който твърди, че знае точно какво трябва да направим, е прекалено самоуверен.“ Но най-важното е, че никой не знае каква ще е следващата криза, следователно никой не може да е сигурен точно как да я предотврати. По всяка вероятност Уолстрийт ще измисли начини да заобиколи правилата и да създаде проблем, който сегашните предложения не са предвидили. Хубавото на банковия данък е, че предвижда това. Финансовите компании играят ключова роля в пазарната икономика. Но имат и отдавнашна слава на причинители на кризи, независимо дали в балона South Sea от 1720 г., паниката от 1873 г., Голямата депресия или Голямата рецесия. Банковият данък прилича на застрахователна полица, която данъкоплатците ще изискват Уолстрийт да притежава. Дивидентите от полицата ще пречат на Уолстрийт да трупа големи печалби в добри времена и да приписва загубите си на обществото в лоши. Сегашният законопроект на Сената включва един вид банков данък, но и доста пропуски. Първоначално ще събере само $50 млрд. от финансовите фирми, а после ще задели парите, за да плати разходите по бъдещи спасявания. Някои кризи са стрували далеч над $50 млрд. Затова администрацията на Обама предпочита следкризисния данък. Белият дом предложи т.нар. данък TARP, който да набере поне $90 млрд. през следващото десетилетие и да покрие разходите за финансиране на спасяването през 2008 г. по Програмата за освобождаване от проблемни активи (TARP). И тази идея има слабости. Не оставя пари за бъдещи спукани балони. Според нея Вашингтон винаги ще може да си удържи разходите по-късно, което не звучи като много добра оферта. Част от по-широк законопроект МВФ предпочита постоянен данък с разумното основание, че опасността от криза е постоянна. „Трудно е да направим така, че да сме сигурни, че преките финансови разходи, които някоя бъдеща криза или фалит ще нанесат, ще бъдат поемани от финансовите институции, а може би и нещо повече предвид всички разходи, в които един банкрут може да вкара икономиката“, коментира в писмо миналия уикенд Карло Котарели, началник на фискалния отдел на МВФ. Данъкът няма да отива в специален фонд за спасявания. Целта му ще е да обезсърчи прекалените рискове и в по-дългосрочен период да помогне за премахване на разходите по държавни спасявания. Тъй като данъкът ще се изчислява на основание собствеността на фирмата, малките местни банки или по-големите, които имат милиарди долари на вложители, може да не платят нищо. Но една инвестиционна банка, която ползва много заемни средства, със сигурност ще бъде обложена с данък. Технически данъкът TARP ще е подобен. Министърът на финансите Тимъти Гайтнър наскоро ми каза, че е склонен да обмисли идеята за постоянен данък. „Има много голямо основание да се наложи такса за финансите, каквато има за замърсяването“, заяви той. Администрацията обаче се опасява да не загуби и без това слабата подкрепа на Конгреса, затова се страхува да направи данъка част от по-широк законопроект. А това ми се струва грешка предвид важността на този данък. Очевидно, ако Конгресът приеме банковия данък в отделен законопроект по-късно тази година, изходът все пак ще е същият.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *