Бизнесът и политиката: Партии, пари, кражби!

Изборите за Европарламент свършиха, но политическите страсти не. За какво се избиваха, оплюваха тези политици? Та толкова ли са важни тези избори? Нали не са местни или парламентарни? Те се избиват обикновено за пари, а там в Брюксел се взимат само едни големи заплати, а гювеч никакъв. А на нас, избирателите, не ни пукаше особено. За повечето от нас тези избори не бяха важни. Много хора смятат, че от гласа им нищо не зависи. Грешка. Партиите са впрегнали целия си интелектуален потенциал да смята, изчислява колко и какви шансове има на парламентарните избори, на базата на европейските. От тези сметки зависи животът на правителството. Правят се анализи за всяка партия кои и къде са гласували: в големи, окръжни, малки градове, села. По степен на образование: с висше, средно по-ниско или без. Възрастов състав и др. Съответно партиите си знаят колко гласове са купили, надписали, а за противника само предполагат. Шпионажът сред партиите се разраства. ГЕРБ иска да свали правителството, защото всеки ден, в който управлява Орешарски, е загубен. Печелят БСП и АТАКА, те със зъби и нокти ще гледат да удължат живота на кабинета. За тях всеки ден е печалба и после ще видим колко голяма може да бъде тя. Животът на това правителство е в ръцете на ДПС. Сега се водят тайни, задкулисни, политически разговори, за да се види кой с кого да управлява в следващото правителство. Сега ни пазарят и ни продават, независимо че още няма и намерение за избори. То после ще се появи като израз на народната „воля”, спонтанни бунтове или не съвсем или парламентарна криза. Сега се дроби това, което ще сърбаме утре! И всичко това е резултат от колко хора и как са гласували. А много смятат, че от гласа им нищо не зависи! Напротив, точно обратното, но на повърхността не се вижда задкулисният политически живот. За него само се досещаме или предугаждаме. Забелязали ли сте, че всички партии, къде по-малко къде повече, на избори издигат популистки лозунги, чертаят програми за справяне с бедността, проблемите, обещават се реформи и забогатяване, а като дойдат на власт-нищо. Всичко е забравено, а те играят по правилата на „този, който плаща музиката”, а това са олигополните икономически интереси. Къде са обещанията на АТАКА за 500 лева минимална пенсия и 1000 лева минимална заплата? Това правителство на кой се държи? Кой го създаде? С чий пръст? Защо не постави ултиматум на правителството, че ако не му удовлетворят исканията, на поредния вот на недоверие ще гласува срещу кабинета. Сега вече не искат, но имаше моменти, когато бе абсолютно възможно. Същата песен пее и Бареков, а преди него БСП, царят и кой ли не. През 1895 година Густав льо Бон публикува „Психология на тълпата”. В нея той показва как да се държат водачите с масите, за да бъдат избирани. А това включва: 1. Лично обаяние, 2. Да има обаяние, обаче не е достатъчно, за да е сигурен успехът на кандидата. Избирателят държи да види как ласкаят ламтежите и суетата му; кандидатът трябва да го засипе с екстравагантни ласкателства, да не се колебае да му обещава най-невероятни неща. Говори ли пред работници – да използва всички възможни клетви за заклеймяване на работодателите им. Що се отнася до противниковия кандидат, ще се помъчим да го смачкаме, като с помощта на твърдението, повторението и заразителността го изкарваме последен негодяй и че за никого не са тайна многото му престъпления. От само себе си се разбира, че е безсмислено да се търси и сянка от доказателство. Ако противникът не познава добре психологията на тълпата, той ще потърси аргументи за оправдание, вместо просто да отговори на клеветническите твърдения с други, също клеветнически твърдения; от този момент нататък шансовете му за победа са нулеви.” За кой политик първо се сетихте? Ами че то съвсем същото като в нашата политическа действителност само, че почти 120 години по-късно! Явно тълпата не поумнява, което се и доказва в книгата. Но не това ми е целта. Средата за манипулации сме ние – тълпата. Средствата са ясни – лъжа и обещания, както винаги е било. Кое е целта? Властта, най-силният опиат в света! А с нея и парите. Власт и пари, пари и власт са едно и също! Колко са те? Правителството разполага с Държавния бюджет. От всички взима – пълни го, на други (нашите) дава, празни го. За 2014 г. Той е 32. 358 милиарда лева. Или всеки работен ден кабинетът харчи над 106 милиона лева. Има статистика в света как се разходват средствата на държавни и общински фондове. С други думи от общите пари кой колко краде със законни средства. А това са до болка познатите нам, надписване на сметки, комисиони, уредени търгове и т.н. В развитите страни като Западна Европа е около 10-15%. В африканските страни до 80-90% и повече. Т.е. краде се почти цялата част, а за народа… За България по експертни данни е от 30% до 40%. А това значи, че всеки божи ден в ръцете на олигархични, политически, шуробаджанашки кръгове отиват от 30 до 40 милиона лева, или на година от 9.7 до 12.95 милиарда лева. Дори и да са наполовина, то цифрите плашат със своята големина и безнаказаност. Всичките пари не отиват директно в един или няколко джоба, а в десетки и стотици хиляди, за партии, кръгове, симпатизанти и т.н. И то не всички като „кражби”, а има и неефективно раздуване на държавни, общински щатове за свои хора, които пък са от нашата партия, които пък провеждат конкурси, пък те се отблагодаряват и т.н. Мила родна картинка, каквато всеки я знае. Каква по-печеливша дейност, бизнес или нещо друго знаете? От наркотици и проституция не се печели толкова. Затова и битката за тези пари е яростна. И вие да сте, ще се изтрепете за толкова пари. Кацата с мед не е толкова малка. Кризата стесни пазара, като оряза законните бизнеси, но не оряза харчовете на правителството, а даже ги увеличи, политиката стана основна и всеобхватна форма на забогатяване. И това е само преразпределението чрез държавния бюджет (39.7% от БВП) А формите на законно прикрита кражба са няколко: писане на закони по поръчка, за този и онзи наш монопол; назначаване на наши хора на митниците, хазарта и други лицензионни учреждения и т.н. За да дойдат на власт обаче, тези политици те трябва да „омаят” народа да гласува за тях. За да могат те да ядат „баницата”, „да разпределят порциите”, сме им нужни ние. Но на тях умен електорат не им трябва, той ще разбере, че обещанията им са плоски и неизпълними. Простотията е хранителна среда на политиците! Но и неинтелигентните хора са и основните техни потърпевши, защото умния оцелява при всякакви режими. Затова и един политически проект се замества с друг, но обслужва същите или подобни монополни интереси, чиято цел е да докопат „баницата”. Гласуването има смисъл обаче, защото за да са избрани, те трябва и да правят отстъпки и реверанси на народа, за да не станат февруарски или други събития. И това е пътят на нормалната държава – процентът на реалното усвояване на средства да стане по-висок и загубите да са като в богатите държави – 10-15%. Мерките за да променим посоката са: образование; увеличаване на гласуващите и търсене на отговорност всеки ден и час. За всеки един от нас.