България е само илюстрация на процеса на реставрация в Източна Европа

На практика занемарени от европейските медии, многомесечните протести в България получиха нов импулс тези дни, след като се разбунтуваха студентите, имаше нападения срещу парламента, окупация на университети … Ще кажете“нищо ново“ – български протести, на вълни и талази, но продължаващи вече повече от година, като за този кратък период в страната се смениха три правителства, изредуваха се дясна и лява коалиция. Всъщност с тези промени се доказа изцяло пълният срив на доверието у така наречения политически елит и настъпването на тотално недоверие в обществото, разделено между разбунтувалото се урбанизирано младо поколение на Фейсбук и апатичното мнозинство, отдавно изключено, разбито и дрогирано от медии, които най-често са посредници между престъпността и демократично избираната власт.

В по-широк план обаче, българският премиер може би е само най-ясната илюстрация на опасността, която се вижда във все по-голям брой посткомунистически държави, независимо от членството в Евроатлантическата общност. Но, днес вече явно се вижда, че същият синдром обхваща все по-големи територии – обвързване между институциите и престъпността, нефункциониращи системи, нереформирана и разпадаща се публична администрация, непроизводителни държавни и обществени предприятия, които се използват като инструмент за източване на бюджета, на практика анархично въвеждане на пазарна свобода, без да се създаде съответната законова основа и среда, политическо и социо-психологическо неприемане на собствените права като основа на сигурността и развитието, повсеместно изключване на обществото, което е призвано само да гласува, узурпация на демокрацията и смяна на корумпирани цикли между така наречените леви и така наречените десни, националистически, популистки и други политически разновидности в замяна на съучастие в ерозирането на системата, припалване или нерешаване на двустранни проблеми със съседите, корупция с разширени капиляри, пълна обществена апатия…

И много примери, при които същевременно има „парти на палубата на Титаник“! Поуката е сериозна и притеснителна. Показвавсъщност, че членството в ЕС и НАТО е преди всичко геополитически факт и много малко е инструмент за коренни промени, за „ментална модернизация“ и излизане от старите образци на поведение. Ако трябва да поставим въпроса радикално, то той е брутално болен: ще издържи ли сегашната посткомунистическа архитектура на Европа или слабостта на новоизградените държави ще отвори място за „рестартиране“ в пространството, което след първите вълни на разширяването на евроатлантизма към европейския изток, остана празно – а Съюзът се опита на няколко пъти неуспешно да го запълни с Източното партньорство като своеобразна „буферна зона“ до границата с Русия – това само директно потвърждава, че е на ред заграждането на нови „интересни зони“.

Украйна беше открадната от олтара два дена преди срещата на върха с ЕС, отново разчекната на две стратегически половини, се присъединява към веригата, която започва да прилича на своеобразен „тампон“ между евроатлантическия свят и Русия от Беларуспрез Молдова, Грузия, Армения до централна Азия. Старата цел на Москва – отклоняване на „опасностите“ от прекия контакт с границите на ЕС или НАТО -да създаванова действителност в момент, когато Съединените щати са „далече“, ЕС е „ниско“, а Русия се издига и обновява само две десетилетия, след като беше изцяло коленичила от разпада на съветското царство и комунистическата идеология.

Спокойно може да се каже, че в момента се спуска своеобразна „прозрачна завеса“ между тази част на Европа, като единственият въпрос в момента е дали това е краят на процеса … или тези събития в България, руските „поуки“ към Сърбия относно нейното евентуално обръщане към Путиновия Евразийски съюз вместо към Европейския, а и самия факт, че цяла част от Балканите, югоизточно от хърватските граници, де факто и по-далече, е в стратегически недовършено положение по отношение на ЕС и НАТО иотваря възможности за нов и не по-малко сериозен въпрос за окончателната европейска архитектура на сигурност. Законите на „празните пространства“ винаги са прости – там, където ЕС го няма, влиза някой друг. Геополитиката не признава вакуум. Статистиките не трябва непременно да са най-доброто доказателство на политическите тези, но факт е, че между страните с най-нисък брутен национален доход в Европа се намират онези, които се простират от Беларус до Грузия: след Румъния, която е на 48 място по сила на икономиката, а всички останали изостават далече зад нея. Украйна е на относително високото 50 място, благодарение преди всичко на газа.

В дългия списък на крехките икономики, слабо функциониращите държави и корумпираните системи, най-притеснителното е, че се намират и Сърбия, Македония, Босна и Херцеговина, Черна гора, Албания. … Прозрачната завеса би могла да се превърне в трибуна на метафората на посткомунизма: държавите са освободени, окрадени, застрашени. В този смисъл, въпросът за продължаването на политиката на разширяване на ЕС е решаващ и има историческо значение. Украйна е само последното предупреждение: това, което в Брюксел виждат като „културна и цивилизационна“ трансформация на посткомунистическите държави, други виждат като груба геополитика. Не учудват и идеите за „резервно спасение“, като например грузинската за федерация с Азербайджан или идеята за възстановяване на общата държава между Румъния и Молдова … та дори и обмислянето от страна на Турция да влезе в Евразиаския съюз. Тези идеи трябва да се възприемат като предупреждение за Брюксел.