България: какъвто езикът, такова и управлението
Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: ББ разсмива аудиторията
Борисов открай време прибягва до кръчмарския език и единствената реакция, която получава, е тази на забавляващия се зрител. Толерирането на този език обаче е по-голям проблем дори и от използването му, пише Т. Ваксберг.
„Колкото повече мълчим пред езика на върколаците, толкова по-сигурно е, че тези върколаци ще получат власт върху нас“ – това твърди френската социоложка Франсоаз Том. Остроумното й сравнение е направено в изследване на казионния език на комунизма, но е напълно приложимо за езика на посткомунизма. Или поне на българския такъв. Коя катастрофа идва първа – кръчмарският вид управление или кръчмарският език? Ако се вслушаме във Франсоаз Том, със сигурност езикът е пръв по време и затова пръв по важност.
Българският сапунен сериал
Това, че премиерът на страната прави сравнения от типа на това за голото дупе, което мачкало таралеж, е просто поредният епизод от един сериал, който върви от години. Бойко Борисов открай време упражнява домашна икономия на речта, вместена в уличен сленг с диалектен изговор – още от времето, в което беше главен секретар на МВР. И единствената реакция, която получава оттогава, е тази на забавляващия се зрител.
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Борисов – цар на кръчмарския език
Аудиторията се разсмиваше на изговора на глагола „хващам“ в репликата „ние ги фащаме, те ги пускат“ и строеше аналогии с Рамбо, героя на Силвестър Сталоун. Журналистите се заливаха от смях на неговите каламбури за това, че той на всяка репортерка е готов да позволи да му пипне мускула, след като вече е позволил на една.
След година-две в този дух, аудиторията спря да забелязва, че има нередност в личното местоимение, когато кметът на София взе да казва: „Станишев не ми дава пари“. След още няколко години същата тази аудитория се сдоби с министър на вътрешните работи, официално лансиран с уличния прякор Цецо, бившият премиер се превърна в нещо, за което настоящият премиер да каже „да еба и нещастното копеле“, а търсенето на коментар за дадена критична ситуация взе да среща отговора: „има една приказка за децата – кога ми направи нещо в гащите“.
Езикът на върколаците е свършил своето
Дойде и времето, в което психолози и социолози да забележат, че има някаква нередност в това премиерът да говори на „ти“ на журналистите и обратното. Но как се поправя това, ако с цялата си невзискателност си започнал историята с подмятания по въпроса за мускула?
Толерирането на този език и на този тип комуникация са прекият път на едно общество към сдобиването с власт, която е близнак на езика. Ако от политическата реч се очаква същото, което и от скеча, то няма причина в самата политика да се очаква нещо различно от същия скеч. Ако правителството по пет пъти за три дни си сменя отношението към някакъв данък, този подход не може да се тълкува като лоша политика, тъй като политиката по условие е напуснала своето поле и е навлязла в някакво чуждо. Просто я няма. Езикът на върколаците е свършил своето.
Татяна Ваксберг, Дойче веле