България плати най-скъпия входен билет за Европейския съюз – II част

Нужни са 50 години докато приходите ни от ЕС се изравнят със загубите ни от закриването на ядрените блоковеи членския ни внос в ЕС

Изпращаната в България малка част от създадения там общ доход от нашите работници не е благодеяние или подарък към нас. Тази практика за нас е по-добра от нищото в момента, а за много български семейства, оставени тук без доходи, е единственият начин за оцеляване, но това не е пътят към благоденствие и национален прогрес на България. То помага само за мизерно финансово оцеляване на много семейства. Но даваме ли си сметка колко семейни трагедии поражда принудителната раздяла на стотици хиляди български семейства: разводи, драматични последствия за възпитанието на децата, оставени без единия, а в някои случаи и без двамата си родители, поверени на техните баби и дядовци, изоставени тук болни и немощни възрастни родители и т.н. Това също не подлежи на количествена оценка. Знаем само, че тези драматични морални трагедии разрушават тъканта на нашето общество и са дори по-опасни от финансовите лишения. Като пиша тези редове си спомням за великолепната песен „Я кажи ми облаче ле бяло”, която ме е трогвала още от детинство.

Второ, изчисленията съдържат и други условности: не включват огромните загуби, изразяващи се в пълна разруха на неконкурентната и незащитена българска икономика от принудителното й неравностойно участие в Общия европейски пазар. В предишната си статия (Разгромът на българската икономика), публикувана на 13 Май тази година в Поглед.инфо, се опитах да представя негативните последствия за България след асоциирането и присъединяването ни към ЕС. Знаем, че тези загуби са огромни, дори разорителни, че може би възлизат на много десетки и дори на стотици милиарди долари, но не се поддават на задоволително количествено измерване. Във всеки случай, не ми е известен сериозен опит за такава оценка.

Разгромът на нашата икономика не се дължи на членството ни в обединена европейска организация. Дължи се на конкретния настоящ Европейски съюз с многобройните му дефекти, който не засилва, а отслабва Европа Това не означава, че всяко участие на слаба икономика в интеграционна общност на силни икономики винаги има такива разрушителни последствия. Подобни последствия се проявяват само когато не се вземат подходящи контрамерки. То се дължи на погрешната политика на ръководството на ЕС и на българските правителства, които не взеха и продължават да не вземат мерки за подходяща вътрешнообщностна защита на нашата неконкурентоспособна икономика в жестоката конкуренция на Общия европейски пазар, където силните винаги печелят, а слабите винаги губят. Това не подлежи на оспорване. На тази тема съм се спрял по-подробно в статията Реиндустриализацията на България и Общият европейски пазар от 15 април 2014 г. Виж публикация № 249 в моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm

От тези разсъждения не следва, че България трябва да напусне ЕС. Нужни са незабавни радикални мерки за промени в режима на функциониране на Общия пазар на ЕС, главно за защита на националните интереси и на икономиките на по-бедните членове чрез подходящи форми на вътрешнообщностна протекция. Само така може да се постигне постепенно намаляване на социално-икономическата пропаст между най-богатите и най-бедните страни членки. Само така може да се избегне или смекчи развитието на общността на две или повече скорости, което се отрича официално, но е неоспорим факт и е само временно палиативно решение. Само така ЕС може да се спаси от разпадане и от превръщането му в не много далечното бъдеще в малка група от 8-10-12 по-богати страни с относително сравними по равнище на развитие и по конкурентоспособност икономики.

В този смисъл трябва да се помисли сериозно по целесъобразността от предлаганото напоследък ускорено приемане в ЕС на страните от Западните балкани. Това би увеличило икономическата и социалната разнородност на Общността, би изострило рисковете за нейното развитие и даже за оцеляването й. Членството в ЕС не е най-подходящото средство за решаване на вътрешните политически, икономически, социални, етнически и други проблеми на тези страни. То по-скоро ще пренесе тези проблеми в бъдещия разширен Европейски съюз и ще го дестабилизира още повече.

Но дори и в този си непълен вид посочените до тук данни са тревожен сигнал за размисъл по резултатите от нашето участие в ЕС. Особено по необходимостта от бързи мерки за отстраняване или поне смекчаване на настоящите сериозни дефекти на политиката на ЕС в различните области на икономиката и извън нея. Ако не се вземат такива мерки напрежението между богатите и бедните страни в ЕС ще расте и в недалечното бъдеще може да предизвика сериозни вътрешни конфликти. Европейските народи нямат интерес и не желаят такива социални и икономически сътресения. Защото в бъдещия многополярен свят с няколко икономически гиганта, с още по-силно политическо, икономическо, социално, религиозно и друго съперничество, Европа може да преуспява само ако е много силна. А ще бъде силна само ако е обединена от общи цели и от прилаганите средства за тяхното постигане.

5. Неравностойните преговори за присъединяване към ЕС

Преговори по присъединяването между България и Европейската комисия в началото на това столетие в строгия смисъл на думата нямаше. Европейската комисия диктуваше своите условия, а българската страна се съгласяваше с всичко. Нашето правителство дори се гордееше, че „затваря” бързо преговорните глави, за разлика от румънските ни съседи. А важна беше не скоростта на закриването на главите, а тяхното съдържание – какво ще получаваме и какви ангажименти поемаме в съответните области.

Връх на преговорния диктат беше искането за преждевременно извеждане от експлоатация на четирите ядрени блока. Да напомням ли за дискриминационния 7-годишен период за аграрните субсидии; за настояванията за форсирана приватизация; за ограничаване на социалната ориентация на икономиката, чрез рязко свиване на държавните субсидии; за лишаване на стотици предприятия от държавна подкрепа и ускоряване на техните банкрути; за увеличението на безработицата; за комерсиализацията на повечето социални дейности; за ограниченията наши сънародници да работят в другите страни членки и за неравностойното третиране на нашите работници там. Това по-скоро приличаше на безусловна капитулация на победена държава, отколкото на преговори между равни партньори.

Крайно нереалистични бяха и очакванията на значителна част от българите по това време. Според национално социологическо проучване от края на 2004 г., приблизително половината от българските граждани смятаха, че след като станем член на ЕС, жизненото ни равнище ще се повиши бързо и защитеността ни от престъпления ще се подобри веднага.

Ориентацията ни за присъединяване към ЕС, беше превърната от медиите и от основните политически партии в нова надежда за спасение от безработицата, бедността, престъпността и корупцията. Редките гласове на реалистите се заглушаваха с обещания за златния дъжд, който ще се изсипе върху страната ни чрез еврофондовете и за превръщането ни в Швейцария на Балканите. Въпреки това управляващите не проведоха налагащия се при такива съдбоносни за страната ни решения, референдум за членството в ЕС. Защото се опасяваха от истински публични дебати по тази тема и не желаеха да разкриват съдържанието на водените преговори и на поетите от името на България ангажименти с договора за присъединяване.

През първите няколко години (от началото на 2007 г. и почти до края на 2011 г.) бяхме нетен платец в бюджета на ЕС (т.е плащахме повече, отколкото получавахме), поради ниското усвояване на структурните фондове, а плащахме членския си внос в пълен размер. По време на преговорите се очакваше нетните средногодишни трансфери от ЕС към България да растат през следващите бюджетни цикли. Противно на очакванията, общата сума еврофондове за България през новия бюджетен цикъл 2014-2020 г. е по-малка от предходния.

Като изхождаме от горните количествени оценки, необходими са 40-50 години докато натрупващите се действителни нетни трансфери от ЕС към България се изравнят със загубите ни от предсрочното закриване на ядрените блокове в АЕЦ Козлодуй и плащания от нас членски внос в ЕС. Това е равнозначно на лишаването ни от достъп до фондовете на общността за този период. Ако четирите ядрени блока не бяха изведени от експлоатация преждевременно, тези ресурси можеха да се използват за ускоряване развитието на други сектори на икономиката и на обществото. Многобройни изследвания в чужбина, а и у нас потвърждават, че ядрени блокове от типа на закритите у нас продължават да работят нормално в други страни и могат да работят безопасно още 20-30 и повече години. Каква крещяща несправедливост се допусна спрямо България!.

Трудно е да се каже дали тази оценка за броя на годините (40-50), необходими за изравняване на ползите и загубите от членството ни в ЕС ще се промени съществено, ако добавим количествено неизмеримите ползи и загуби, за които стана дума по-горе. На пръв поглед, ползите от членството са много големи. Но и загубите от преждевременното извеждане на ядрените блокове, от разгрома на нашата неконкурентоспособна икономика и от забавеното ни бъдещо развитие са смразяващи.

Главна отговорност за това носи ръководството на ЕС с твърдата му предубеденост спрямо нашите ядрени блокове. Всички компетентни международни институции в тази област и най-вече Международната агенция за атомна енергия във Виена, потвърдиха многократно, че реакторите са безопасни. Натискът за извеждането им от експлоатация не беше по технико-екологични причини. Главната причина за смъртната присъда над реакторите беше, че са руски. Силно влияние оказаха и корпоративни користни интереси на американски и западноевропейски компании – доставчици на такива съоръжения. Впоследствие се оказа, че в Европейската комисия никога не е имало официално решение за закриване на блоковете. И въпреки това ни беше наложено.

Отговорност носят и българските правителства, които водиха преговорите и подписаха споразумението за присъединяване през април 2005 година. Жалко, че България нямаше и няма правителства, като настоящото правителство на Гърция, които да отстояват фундаменталните ни национални интереси! Нашите тогавашни политици допуснаха и нарушение на конституцията, като не изпълниха решението на Върховния административен съд по този въпрос. У нас, обаче за такива “дреболии” не се търси отговорност. Надявах се, че след време интересите на България като член на общността ще се защитават по-добре, отколкото в преговорите за присъединяване. Изминалите повече от 8 години показаха, че и тези ми очаквания са били напразни.

6. Недостатъчното подпомагане от страна на ЕС продължава и сега

Неразбирането на тежките социално-икономически проблеми на България и недостатъчното подпомагане от страна на ръководството на ЕС за тяхното постепенно преодоляване и догонващо развитие, продължава и сега. Те дори продължават да вземат и да ни налагат решения, които противоречат на националните ни интереси:

В условията на нашата бедност, през последните години у нас идват хиляди бежанци от арабските и африканските страни, подгонени от подклажданите там от САЩ и някои европейски страни вътрешни конфликти. Потокът от отчаяни хора от тези страни към Европа ще спадне рязко, ако престане деструктивната намеса на САЩ и някои европейски страни в тези региони. Финансовото бреме и другите проблеми, които този поток от отчаяни хора ни създават, при нашата сериозна бедност, стават все по-трудно поносими.

Вместо подклаждането на конфликтите да се преустанови, т. е. да се отстрани главната причина за бежанските потоци, и финансовата отговорност за това бреме да се поеме от правителствата на истинските виновници, които ги подклаждат, и преди всичко САЩ, то се стоварва върху южноевропейските страни, в това число и върху нас. През 2014 г. България е получила от ЕС само 15 млн. евро, а сме изразходвали многократно повече по тяхната издръжка, за възстановяване на загражденията по границата с Турция и други предпазни мерки. Да не говорим за нефинансовите проблеми, които ни се създават. Най-новите опити за въвеждане на квотно разпределение среща съпротивата на най-влиятелните страни членки на ЕС.

САЩ и някои европейски страни са инициаторите на икономическите санкции срещу Русия, заради провежданата от нея политика в защита на фундаменталните й национални интереси. Русия беше принудена да отговори с контрасанкции, от които България и други европейски страни търпят големи загуби в инвестициите, износа, транспорта, туризма и други области. Ръководството на ЕС задели някакви средства за подпомагане на отделни пострадали страни, но отново забравиха за България, понеже „не сме имали обща пряка граница с Русия”.

По инициатива на президента на Европейската комисия г-н Юнкер се създава специален инвестиционен фонд от над 300 млрд. евро. Започна набирането на проекти за финансиране. България предложи своите проекти, но отново бяхме пренебрегнати. Има вероятност да се приеме само един наш проект за скромната сума от около 50 млн. евро, докато преобладаващата част от средствата се насочват към най-богатите страни-членки. Защото те подготвят най-добри проекти и по-успешно ги защитават. Ако причината наистина е в това, защо не ни помогнат да подготвяме по-добре проектите с които кандидатстваме?

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *