Българският медиен фаст-фууд
Две от най-авторитетните институции, които анализират състоянието на човешките права в света, публикуваха преди няколко дни своите годишни доклади – първият е на базираната в Лондон правозащитна организация Амнести Интернешънъл, вторият е годишният доклад за състоянието на човешките права на Държавния департамент на САЩ. И в единия, и в другия документ като основен проблем за България се посочва маргинализацията на ромите и увеличаващите се прояви на насилие над тях, над мюсюлмани и други религиозни общности, извършени от крайно десни екстремисти.
Как реагира обществото на тези прояви и как българските медии анализират случващото се е вторият пласт на посланието, което се съдържа в докладите; послание, натоварено с еднозначни изводи, които авторите ни канят да направим самостоятелно.
Автоцензура, страх, манипулации.
Тази покана, разбира се, не е безадресна. Проблемите, които вълнуват обществото; онова, за което говорим, пишем, слушаме, четем… минава през медиите. В тиражните медии обаче отсъства такъв разказ за нашето човешко общежитие, в който да има преценка на случващото се в момента, тревога от заплахите на популизма и ксенофобията, размисъл за социалния модел, който копираме. Друг е дневният ред, други са акцентите, друг е езикът. Бързосмилаемата журналистическа жестикулация възпитава вкус към живота като фаст-фууд; живота като абитуриентски бал – мимолетна веселба, в която участват момчета и леко облечени момичета, потопени в лъскавата суета на едно абсурдно състезание по показност. Между политическата чалга, криминално-еротичните сюжети и зле редактираните прессъобщения на пиар-агентите на властта не оцелява нито един текст, който предлага етически и естетически категории.
Свободата на словото – извън дневния ред на българското общество
Освободили се от тази своя социална функция, българските медии също са обект на внимание в годишния доклад за състоянието на човешките права на Държавния департамент на САЩ. Американските наблюдатели констатират за пореден път наличието на автоцензура, страх, политически манипулации, упражнявани посредством икономическо насилие, непрозрачна собственост и скрита намеса на престъпни групировки, които влияят върху съдържанието, върху посланието, върху аудиторията.
Дехуманизирането на обществото
В последните няколко години тази диагноза на българската журналистика бе повтаряна толкова често, че дори традиционно чувствителните към подобен анализ издания вече не й обръщат внимание. Дори те заживяха ден за ден…
Свободата на словото – противно на някои официални твърдения – не се е върнала в дневния ред на българското общество. Което означава, че то не е разтревожено и не се притеснява за това, което се случва. Най-високата цена, която обществото плаща, е дехуманизирането, написа неотдавна Цветан Тодоров. Масовите български медии са лаконична илюстрация на неговите думи.
Еми Барух, Дойче веле