Във време на криза само парите имат значение

Странен е фактът, че жестоката икономическа криза от последната година не е подтикнала хората да си задават най-фундаменталния въпрос за корена на цялата тази „мирова скръб“ – какво са парите?
Парите са много неща, разбира се: монетите и банкнотите, подрънкващи в джоба ни, както и купчините реални и виртуални валути, намиращи се в банките; или пък интелигентните пари, които като че ли изчезват и безплътността им се увеличава все повече, въртени по електронен път по векторите на финансовите мрежи.
Това може и да действа като първоначално, емпирично описание, но какво наистина означават парите? Каква е идеята за парите, която пазим в съзнанието си, когато ги получаваме, обменяме, пилеем или пестим? В сърцето на парите стоят доверието и обещанието: надписът „Аз обещавам да платя при поискване на приносителя сумата от…“, който стои на британските лири, или „Ние вярваме в Бог“ на щатския долар, а също и съкращението на няколко езика на Европейската централна банка, BCE-ECB-EZB-EKT-EKP, обточващо като френско-английско-немско-гръцко-фински шифър ръба на еврото.
Не че благоговеем пред нещата, които можем да купим с пари. По-скоро почитаме парите, които ни дават възможност да си купим тези неща.

Суверенна сила

С други думи легитимността на парите се основава на върховен закон или суверенна гаранция, че парите са добри, че не са фалшиви. В структурата на парите се съдържа обещание със странно кръгообразна логика – парите обещават, че парите са добри. Приемането на това обещание е одобрението на един специфичен паричен етос. Всички сме съгласни, че парите струват (в идеалния случай) повече от хартията, на която са отпечатани. За да купуваш и продаваш в щатски долари или която и да е друга валута, означава, че вярваш, че всяка банкнота дава обещание, което може да спази.
Този етос – кръгообразното обещание на парите, че са добри, е гарантиран от суверенна сила. Струва си да припомним, че златните монети, наречени „суверени“, са били първите, сечени в Англия при управлението на Хенри VII през 1489 г. и те продължават да се секат и до днес. Съществено важно е да вярваме в тази сила – суверенната сила на банката вдъхва вяра, че „Фед е надежден“, така да се каже. Кредитът може да работи единствено на базата на доверие и надеждност, на акта на вярност и доверие, на до-веря-ване. Както посочват специалистите, историци на езика, има силна етимологична връзка между идеите за вярата, доверието и формите на икономическа обмяна. Богинята на верността – Фидес, понякога е била изобразявана на обратната страна на римските монети. „Ние вярваме във Фед“, както е и заглавието на новата книга на Дейвид Уесъл.
Парите имат теологическа същина, базирана на акта на доверие, на вяра. Можем дори да говорим за един вид парична гражданска религия или валутен патриотизъм. Това е особено очевидно в отношението на САЩ към долара, най-вече към същинското материално качество на банкнотата. Може да се види и в начина, по който Обединеното кралство се противопостави на еврото, и в странната културна необходимост от пари, гарантирани от силата на върховната власт чрез маркирания образ на кралицата, която също така (да не забравим) е и начело на англиканската църква.
Платон дефинира „изображението“ като нещо, което материализира отсъствието, образ на нещо, което не съществува в реалността – например бог Посейдон или Строителя Боб. Това са парите според мен. В отсъствието на какъвто и да е златен стандарт парите се крепят единствено на акта на доверие, вяра, обещание и упование на върховната сила.

Ненаситно желание

Можем да стигнем още по-далеч, като кажем, че в привидно безбожния свят на глобалния финансов капитализъм парите са единственото нещо, в което наистина трябва да имаме вяра. Именно тази вяра честваме в копнежа си за стоки под формата на фетишистката власт, която те като че ли имат над нас. Не толкова, че благоговеем пред нещата, които можем да купим с пари. По-скоро почитаме парите, които ни дават възможност да си купим тези неща. В съблазнителния показ на лъскавите марки, които покриват пазара, ние не желаем толкова предметите, носещи марката, а по-скоро предметите дотолкова, доколкото те въплъщават една сума, която може да се определи количествено.
Носенето на дадена марка цели да покаже парите, които са могли да я купят. В нашия случай не става въпрос толкова, че търговците оскверняват храма, а че единствените храмове, в които можем да богоговеем, са местата, където парите сменят собственика си в някаква извратена пародия на религиозна служба. Това е необяснимата литургия, която отслужваме в подобните на катедрали молове, разпръснати по цялата земя.
Обяснимо погрешно разбиране на капитализма е твърдението, че той е материализъм, който се състои от ненаситно желание за неща. Бих се съгласил, че обичаме парите, които ни позволяват да си купим тези неща, тъй като те потвърждават нашата вяра и възвръщат единствената богословска основа, която имаме за вярата си в света. Парите са нашата метафизика. В този бог вярваме ние. И когато вярата се пречупи, както драматично направи през последната година, тогава хората претърпяват нещо близко до криза на доверието.
В отговор на тази криза единственото политическо решение (от страна на Обама, Гайтнър и Съмърс тук и Браун, Меркел, Саркози от другата страна) е опитът да се възстанови доверието, да се подкрепят кредитните системи, като правителствата бъдат превърнати в банка от последна инстанция. За жалост (или за щастие на политиците) хората бързо забравят и моментната им криза на доверието се отмива от спомените им от водите на забравата и бива преодоляна чрез неумолимото желание за вяра.
Разбира се, както винаги Шекспир е хвърлил ярка светлина върху това. В „Тимон от Атина“ главният герой нарича парите, под формата на злато, „Ти, видим боже“. „Който невъзможности спояваш/И любов им повеляваш“, продължава с тази очарователна реплика Тимон. С други думи няма нищо, което парите да не могат да съединят здраво.

Саймън Кричли
New York Times