Вълците на Wall Street – или как парите раждат пари

„Какъв коментар за състоянието на капитализма през двадесети век?“, размишлява „мотиваторът“ Джордан Белфърт, поглеждайки назад към живота си, изпълнен с измами, секс и наркотици. Като директор на брокерската компания Stratton Oakmont, той отскубна от инвеститорите стотици милиони долари в началото на 90-те години на ХХ век.

„Гледах филма на Мартин Скорсезе „Вълкът от Уолстрийт“ и бях заинтригуван да прочета мемоарите на Белфърт, по които е базиран сценарият на лентата. Научих много неща“, пише за сайта Project Syndicate Робърт Скиделски, професор по икономика в университета Уоруик, член на Камарата на Лордовете и автор на биография за Кейнс.

Например, измамите, които Белфърт и неговите колеги от Stratton Oakmont вършеха, за да натрупат своите незаконни печалби, са описани много по-ясно в мемоарите, отколкото във филма. Техниката им се състои в покупката на акции на компании без стойност, продажбата им на рисков пазар на истински инвеститори и извличане на ползи от целия този кръг.

Не само дребните инвеститори бяха разорени. Това, което излиза на преден план, е алчността и наивността на богатите, на които е бил продаден същия боклук.Белфърт очевидно е бил супер подъл търговец, брилянтен в търговията, докато наркотиците не са разрушили неговата преценка.

Белфърт, който отново продава еликсира на успех след кратък престой в затвора, призна, че се срамува от постъпките си. Но Робърт Скиделски подозира, че презрението към хората, които Белфърт е измамил, надхвърля всякакво чувство за разкаяние. В книгата „Капиталът през ХXI век“ икономистът Томас Пикети хвърля светлина върху феномена на „меритократичния екстремизъм“ – кулминацията на столетния преход от старото неравенство, характеризиращо се с богатството по наследство и дискретния начин на живот, към новото неравенството – на огромните бонуси и разточителното потребление. Stratton Oakmont е очевиден пример за този преход.

Джордан Белфърт е описан като перверзен Робин Худ – ограбва богатите, за да дава на себе си и на приятелите си. Богатите са протестантското движение, чиито членове са изгубили способността си да опазват богатството си, което в последствие правилно успява да поддържа ограмотените от улицата и новобранците – основно евреите – да бъдат достатъчно аморални, за да си помогнат сами.

Но кражбите на Stratton Oakmont не са били изключение на Wall Street. Когато Скиделски пита свой добър приятел – бивш член на Комисията по ценни книжа и фондови борси на САЩ (Securities and Exchange Commission, или SEC) в продължение на 20 години, за размерите на измамите, той му казва: „Намирам измамите за широко разпространени. Системата просто ги прави твърде лесни, а човешката природа заговорничи и от двете страни. Алчността е източникът на всички измами.“

Вълкът от Уолстрийт беше хищник, но такива са и всички тези многоуважавани инвестиционни банки, които продадоха накъсо продуктите, които самите те предлагаха. Както и търговските банки, които отпускаха ипотеки на нерентабилни кредитополучатели, които в последствие можеха да препакетират и да пласират като ценни книжа с висока инвестиционна оценка. Всички те бяха вълци в овчи кожи.

Добрата банкова система има две функции: да се грижи за парите на вложителите и да среща интересите на спестителите и инвеститорите във взаимно изгодни сделки и за двете страни. Спестяванията са в банките, защото им се вярва, че няма да ги откраднат, а попечителството си има цена.

Сделките, които банките уреждат между заемателите и заемодателите са кръвоносната система на модерната икономика, но и рисков бизнес, за който банкерите заслужават да бъдат добре възнаградени. Но когато средствата, които банкерите печелят, превишават разходите по предоставянето на съответната услуга, се стига до това, което бившият британски регулатор Адиър Търнър нарича „социален разход“, или това, което се описва като „лихварство“.

Но не размерът на финансовата система трябва да ни предупреждава, а нейната концентрация и свързаност. Във Великобритания все по-голям дял от банковите активи отиват в петте най-големи банки. Традиционната икономическа теория ни казва, че прекомерните печалби са прекия резултат от концентрирането на собственост.

Свързаността е връзката между банките. Тези връзки могат да бъдат местни, както на Wall Street, така и в Лондон. Но те се превръщат в глобални чрез развитието на дериватите, които би трябвало да увеличат стабилността на банковата система като цяло, като разпръскват риска. Вместо това те могат да увеличат крехкостта на системата, като поставят риска върху много по-голямо пространство.

Както Андрю Холдън от Английската централна банка и зоологът Робърт Мей пишат в едно свое изследване: дериватите са като вирусите. Финансовите инженери и дилърите споделят същите допускания за рисковете, които поемат. Когато тези предположения се оказаха грешни, цялата финансова система бе изложена на зараза.

Концентрацията и свързаността се подсилват взаимно. Две трети от растежа на банковите счетоводни баланси във Великобритания се дължи по-скоро на вземанията между самите банки, а не на вземанията на банките от нефинансовите предприятия – показателен пример за това как парите раждат пари.

Реформаторите искат да сложат таван на банкерските бонуси, да създадат защитни стени между банковите отдели или (по-радикално) да ограничат дела на една банка в общия размер на банковите активи. Но единственото трайно решение е да опростим финансовата система. Както Халдейн и Мей казват: „Прекалената хомогенност в рамките на финансовата система – всички банки да правят едно и също нещо – може да минимизира риска за всяка една банка, но максимизира вероятността за срив на цялата система“.

Докато все още банките могат да печелят от търговия, те ще продължаватт да използват дериватите отвъд всички законови изискания за хеджиране от небанковите институции, създавайки излишни продукти, чиято единствена функция е генерирането на печалба за своите създатели и продавачи.

Как да съкратим използването на деривати към момента е най-важната тема в банковата реформа, а търсенето на решения трябва да се ръководи от разбирането, че икономиката не е естествена наука. Както Мей твърди: „Вероятността за 100-годишна буря не се променя, защото хората си мислят, че такава буря става все по-вероятна.“

На финансовите пазари шансовете наистина зависят от това какво мислят хората. Колкото по-малко трябва да мислят, толкова по-добре. Джордан Белфърт отчасти е прав: хората, които се забъркват в сферата на финансите не трябва да бъдат прекалено умни.