Гайтнър: Kраят на „твърде големите, за да фалират“ е заблуда

Шумът, който напоследък се вдигна около новата книга на Тимъти Гайтнър, бе насочен към нелеката връзка на бившия финансов министър на САЩ с банките, отъждествявани като твърде големи, за да фалират, пише MarketWatch.

В мемоарите си Гайтнър поставя на преден план финансовите кризипрез погледа на президент на поделението на Федералния резерв в Ню Йорк през 2008 г., а след това като шеф на Министерството на финансите, когато Барак Обама дойде на власт в разгара на кризата.

В последната си роля той се превърна в лицето на правителството в опитите на управляващите да спасят банковата система, а след това да я реформират. Поради тази причина неговото наследство остава противоречиво. Сега, след като вече повече от година Гайтнър е далеч от правителството, той говори за това какво се е случвало, когато е изглеждало, че банковата система ще се срине.

От статията на Андрю Рос Соркин за New York Times разбираме за опорните точки на книгата на Гайтнър, като повечето от тях са насочени към защита на наследството му. Но въпреки че в книгата са отразени личните и професионалните успехи на Гайтнър, проблемът с „твърде големите, за да фалират“ остава в центъра на вниманието. Всъщност Гайтнър не е искал да бъде министър на финансите и е спорил с други висши административни служители за това дали да се спаси Lehman Brothers или не.

През 1984 г. американското правителство използва около 1 млрд. долара, за да спаси от фалит седмата по големина банка Continental Illinois Bank. Спасяването е толкова спорно, че предизвиква изслушвания в Конгреса на САЩ, където банковият регулатор признава, че е оправдано и други големи банки да бъдат спасени при нужда. Тогава един конгресмен възкликва: „Вече имаме нов вид банка. Тя се нарича твърде голяма да фалира.“ Така се ражда изразът too big to fail. С това обаче „Твърде голям, за да фалира“ поражда много сериозни негативни последици. След случая през 1984 г. всяка голяма банка знае, че ако ѝ се случи нещо, правителството ще я спаси – това знаят и нейните клиенти. И двете изкривяват пазарните сигнали и пазарната дисциплина.

Ето пасажите от статията на New York Times, които разкриват какво смята бившият американски финансов министър за това дали „твърде големите, за да фалират“ могат да бъдат ликвидирани:

„През повечето от последните пет години Гайтнър публично се бореше с идеята за“твърде големите, за да фалират“, която въплъщава схващането, че изпълнителните директори на топ банките са склонни да поемат забележително големи рискове, защото знаят, че правителството в крайна сметка ще ги спаси, имайки предвид опустошителните последици, до които може да доведе техния колапс.

Гайтнър и Обама обявиха Закона Дод-Франк за акт, който да спре оказването на помощ на банките в бъдеще. През 2010 г., точно преди да бъде одобрен законът, Гайтнър казва: „Реформите ще сложат край на твърде големите, за да фалират.“ Обама го допълни: „Заради този закон никога повече американските граждани няма да бъдат принуждавани да плащат сметката за грешките на Wall Street. Няма да има повече спасителна помощ за сметка на данъкоплатците, точка.“

Но сега е ясно,че Гайтнър никога не е вярвал на това, което е казвал. За него „твърде големите, за да фалират“ никога няма да изчезнат.

По време на лекция пред студенти на Лари Съмърс един студент е задал въпрос за „органите за вземане на решения“ – предпазна мярка на реформаторските закони, чието значение е да позволи на правителството да прекрати дейността на сложни финансови институции без да причинява домино ефект.

Въпросът бързо напомни на Гайтнър за твърде големите, за да фалират. „Все още ли съществуват?“, казва той,. „Да, разбира се, че съществуват. Слагането на край на твърде големите, за да фалират беше като Моби Дик за икономистите и регулаторните органи. Това не е донкихотовско, а заблуда.“

А за мнозина именно проблемът с твърде големи, за да фалират от времената на финансовата криза остана нерешен.