Дали Голямата рецесия е доживотна присъда?

Пазарите оценяват на 80% шанса ФЕД да натисне доларовия „Ентър” през септември или малко след това.Няма и сянка от съмнение, че трите суперсили, които играят в тази пиеска, биха могли да „изстрелят” един мини-цикъл на растеж в началото на 2013, но двойният насрещен вятър на дълговия ливъридж и излишъкът от производствени мощности по целия свят не може да бъде премахнато като с магическа пръчка. Светът си остава в същата дълбока дупка. Промишленото производство се срива до невиждани дълбини в Германия (-2), САЩ (-3), Канада (-8), Франция (-9), Швеция (-10), Британия (-11), Белгия (-12), Япония (-15), Унгария (-15) Италия (-17), Испания (-22), Гърция (-27), според данни на ФЕД. Според този показател, сегашната ситуация се оказва по-неуправляема от Голямата депресия. Някои посочват за дата на раждане на кризата 09 август 2007 г. – денят, в който стана ясно, че европейските банки са затънали до гуша в американските жилищни дългове. Тогава ЕЦБ наля на пазарите €95 млрд ликвидност. В онези невинни дни думата „трилион” все още беше мръсна дума. Според мен, решаващият момент на началото на кризата беше 12 дни по-късно, когато доходността по 3-месечните американски съкровищни бонове се срути от 3,76 % на 2,55 % в рамките на два  часа. В началото всички ние си мислехме, че това е грешка или пък не виждаме добре, поради някаква муха, кацнала на монитора. Такова нещо никога не се беше случвало – нито през 1929 г., нито през 1987, нито пък след атаките от 9/11. Инвеститорите започнаха панически да си изваждат парите от американския $2,5-трилионов паричен пазар. Това беше отдавна очакваният със страх инфаркт на кредитната система. Действителната причина за Голямата рецесия все още биваше пренебрегвана. Балонът на американския жилищен пазар – скромен, според европейските и китайските стандарти – към този момент беше все още недостатъчно надут. Уорън Бъфет правеше залози върху бързо възстановяване, Fannie и Freddie все още правеха пари. Пет години по-късно е ясно, че второкласните ипотеки бяха само първият балон, който се спука, като това беше симптом, а не самата причина. Европа също имаше своите безразсъдства. Британците все още извличаха 5% от БВП за жилищни активи. През 2007 г. Испания построи 800 000 жилища при търсене на 250 000. Исландия изпадна в амок. Същото беше в Латвия и Унгария. Дебатът за кредита стана глобален. Ако може да се говори за епицентър на взрива, това беше €35 трилионното свързващо звено на банковата система на Европа. Монетаристите обвиняваха ЕЦБ и ФЕД чак до средата на 2008, че много здраво са стиснали кесиите си, с което ще счупят крехката банкова система. Те обвиняват също така „про-цикличните” регулатори, че пречат на възстановяването, принуждавайки банките да повишават капиталовата си адекватност. От своята гледна точка те са прави и за двете обвинения. Права е обаче и „Австрийската школа”, като твърди, че едно повишаване на задлъжнялостта в Западния Свят от 167 % от БВП на 314 % за някакви си 30 години със сигурност ще свърши зле. Идва един момент, когато свръхзадлъжнялостта просто унищожава просперитета на бъдещето. И това бъдеще пристигна през 2008. Едно проучване на Stephen Cecchetti от БМР стига до извода, че дългът става „лош” при 85 % от БВП задлъжнялост на публичния сектор, 85 % – за физическите лица и 90 % – за корпоративния дълг. Ако и трите бенчмарка едновременно преминат тези граници, системата просто губи амортисьорите си. (Получава се класическа „Перфектна буря”.) На теория кредиторите и длъжниците могат да се уравновесят един друг, но на практика, когато настъпи свиване на кредитирането, длъжниците изведнъж се оказват в ликвидна криза. Кредиторите пък не желаят да компенсират този ефект. Системата тръгва по наклонената надолу спирала. Това е фаталната дългова „асиметрия”, пренебрегвана от Новите кейнсианци  Така се държат хората, точно по същия начин се държат и държавите. Кредиторът Германия не покрие липсата на пари в Средиземноморския Клуб. Кредиторът Китай не желае да компенсира липсата на пари в САЩ. И светът се свива. Но защо се случи кредитният балон? Някой може да си помисли, че това е обратната страна на свръхспестовността. Спестяванията в световен мащаб възлизат на около 24 % от БВП. И това е най-ключовата информация към разбирането на Великата Икономическа Драма, в която всички ние живеем в момента. Тези пари няма къде да отидат. Те се вливат в инвестиции – в момента световният рекорд се държи от Китай, като там инвестициите са 49 % от БВП – или пък в балониране на активи. И така, моят кандидат за главна причина за кризата е азитският „Излишък от Спестявания”, както и цялата търговия Изток-Запад в условията на глобализация. Нововъзникващите световни сили натрупаха резерви за 10 трилиона долара. Те наводниха световния облигационен пазар. Именно затова надбавката за риск на гръцките 10-годишни облигации спадна спрямо подобните немски бундове почти до нула – 26 базисни точки на върха на балона. Тези сили също така наводниха западните пазари с евтини стоки. Западните централни банки, обсебени от идеята за инфлационните цели, намалиха  лихвените проценти. Цената на кредита стана толкова ниска, че пенсионните фондове и застрахователи се впуснаха в бясна гонитба на доходност. Западните мултинационални компании също изиграха своята роля в този сериал. Те напомпиха дивидентите по акциите си като съотношение към БВП до исторически висини, повишавайки реалните доходи на труда в САЩ и Европа, като контрапункт на евтиния труд в Китай, Латинска Америка и Източна Европа. Това също даде като резултат свръхконцентрация на богатство, което предпочиташе да купува не стоки, а финансови инструменти, земя и картини на импресионисти. Коефициентът на неравенството GINI проби покрива на къщата, точно както през 20-години. Това е една класическа формула за балониране на активи. Кредитният балон се маскира като ужасяващи търговски дисбаланси, свободни капиталови потоци и неравенства в доходите. Тази игра можеше да продължава само дотогава, докато Западът като цяло – и  Англосаксонският свят и Средиземноморският клуб – имаха желание да поддържат самоубийствени дефицити по текущите сметки, затъвайки в дългове до умопромачение. В момента, в който длъжниците удариха спирачката на плащанията, се видя кой е плувал без гащи. Оказа се, че в света има твърде много спестявания и твърде малко потребление, за да се поддържа растежът, както и работните места. Това е заболяването на 30-години. Тук Кейнс е абсолютно прав. Едва ли картинката щеше да бъде по-различна, ако за банкери бяха назначавани светци. Силите, които действат в тази сфера, са могъщи като приливни вълни. Това е ситуацията, в която се намираме през лятото на 2012. Дисбалансите се коригират трудно. Инфлацията на заплатите подкопава конкурентноспособността на Азия. Излишъкът по текущата сметка на Китай падна от 10 % от БВП през 2007 на 2,5 % тази година. Европа отказва да се коригира. Германия все още има излишък от 5,2 % в сравнение със 7,4 % през 2007. Северът отказва да покрива ликвидния глад на Юга. Вярно е, че Германия със закон урегулира вътрешните си ликвидни проблеми и наложи това проклятие на цялата Евроландия. Що се отнася до нашата дългова планина, ние едва сега започваме голямото си изкупление. Michala Marcussen от Societe Generale твърди например, че здравословното ниво на задлъжнялостта за развитите икономики било около 200% от БВП. Ако това е вярно, ще трябва да го смъкваме с около 100 пункта. Това е невъзможно да бъде постигнато единствено с рестрикционни мерки, защото икономическата концентрация ще ни вкара всички в гръцки водовъртеж. Подобно лечение е самоунищожително. Голяма част от дълга трябва да бъде отписана. Дали това ще стане чрез хиперинфлация или чрез фалити ще бъде предмет на политическа битка на настоящето десетилетие. Изберете на коя страна сте. Изберете си бъдещето.

 
Амброуз Еванс Причард/”Телеграф”