Дисбалансите на българската икономика

Метафората за говорещите дисбаланси е адресирана към друга  –  за съжаление, рядко четяща  – публика. Имаме предвид т.нар. политическа класа и по-специално, онези нейни кохорти, които периодично достигат до върховете на властта и получават правото да се разпореждат със съдбините на държавата.
Към тях е отправено предупреждението: българската икономика навлиза във втора, изключително опасна фаза на кризата – трайна рецесия, преминаваща в депресия, плюс съпътстваща ликвидна криза.
Причините за срива не е са само външни, свързани с институционалната ни принадлежност към ЕС. Факт е, че в обединена Европа от две години тече трудно удържим процес на верижни фалити в периферните икономики, ерозиращи и ядрото на общността. Но българската икономика е придобила свой, високорисков кризисен синдром, който вече я вкарва в опасна низходяща спирала. Възможно е тя да продължи да действа до края на настоящото десетилетие, последиците от което ще се чувстват дълги години напред.
Когато говорим за кризисен синдром, имаме предвид комбинираното действие на няколко ключови дисбаланси в макроикономическата система.
> Първият дисбаланс е между паричните резерви и потребностите от покриване на текущи и извънредни плащания.
Двукратната редукция на фискалния резерв на практика елиминира неговата стабилизираща роля : веднъж заради необоснованото законово решение да се свали санитарната граница до 4,5 милиарда лева; втори път, чрез волунтаристични намеси в неприкосновени/стратегически фондове / национализация на стратегическя резерв на НЗОК, ползване на ресурс от фонд „Козлодуй, опити за деблокиране на Сребърния фонд и рискови игри на финансовите пазари с неговите парични активи и др./. Трескавите и хаотични действия на правителството за стабилизиране на паричния баланс, както и конфликта на МФ с БНБ и колизията в отношенията с ЕЦБ само засилват опасенията от ликвидна криза на държавата.
Достъпната информация показва, че държавната хазна е изчерпана до степен, в която предстоящите след броени месеци плащания по външния дълг ще се окажат непосилни. Независими експерти вече предупредиха, че е възможно да бъдат спрени или отложени плащания на пенсии; отложените преводи за социални и общински разходи от страна на държавата станаха редовна практика. Вследствие на това за трети път в историята на прехода България може да се окаже в състояние на неплатежеспособност и пред угрозата от международна изолация.
> Вторият дисбаланс е между приходите и разходите в държавния бюджет.
Сегашното правителство наследи бюджет със задължения към бизнеса и социалните фондове, които можеше да се изпълнят без особени сътресения в краткосрочен период. Разбира се, при условие, че бизнесът и реалната икономика бяха получили необходимата законова подкрепа и коректно отношение към поети и изпълнени договорни ангажименти. Вместо това правителството на ГЕРБ избра стратегията на незабавни и строги ограничения на всякакъв вид публичните разходи. Което натрупа над 2 милиарда лева задължения на държавата и общините към бизнеса и допринесе за макроикономическата стагнация и масово спиране на предприятия и дейности.
Днес ситуацията е още по-тежка. Формално погледнато, неизплатените договори на държавата и общините към бизнеса са четирикратно по-ниски /около 550 милиона лева/. Но в същото време републиканският бюджет натрупа над 2 милиарда лева задължения към НОИ, с което превърна временния финансов недостиг в първия стълб на пенсионната система в тежък, хроничен дефицит. Паралелно с това правителството едностранно прекрати предвиденото в закона осъвременяване на пенсиите с индекса на инфлацията. Тихомълком беше отменен и ангажиментът за поддържане на определено съотношение между пенсиите и заплатите – отново във вреда на пенсионерите. От тези „операции” държавата икономисва милиарди левове, които ползва за поддържане на т.нар. нисък /клонящ към нула/ бюджетен дефицит.
Истината е, че неизплатените, т.е. присвоени от държавата пенсионни пари крепят бюджета; пенсионерите са донори на държавата, а не обратното. С всеки изминат ден това противоречие натрупва социален взрив, който рано или късно ще изправи пред сериозни изпитания привидната политическа стабилност в страната.
> Третият дисбаланс е между двата основни източника на приходи в бюджета: косвените и преките данъци.
Съотношението между тях при формирането на приходите през 2011 г. е 70,4:29,6 / докато за ЕС-15 то е значително по-равновесно: 53,8% към 46,2%/. Причината за асиметричното разпределение у нас е ясна: хазартното въвеждане на плоския данък с рекордно ниски 10 процентни ставки. Което „закова” постъпленията от корпоративния данък и от ДДФЛ на равнището от 2009 г.
При повторна рецесия и очертаваща се ликвидна криза  да намаляваш данъци и осигурителни вноски е не само хазартна политика /известно е в чий интерес е тя – на свръхбогатата олигархична прослойка/; това е политика, граничеща с безумие! Отделно стои острият проблем за източването на хазната чрез контрабандни сделки. Въпреки отчитаните успехи от правителството, над 50% от трансграничната търговия продължава да е контрабандна, или се извършва по начини, позволяващи да се избягват митническите сборове. Според изчисления на експерти, загубите за бюджета от тази „черна дупка” са над 2 милиарда лева годишно. Контрабандата на наркотици не влиза в сметката. Известно е, че и тук България заема челно място в Европа /справка, неотдавнашният скандал в Австрия и Германия, прикрит у нас, с българската контрабанда на херион/.
> Четвъртият дисбаланс е между официалната и неформалната икономика.
През втората половина на 90-те години официциалната стаистика отчиташе, че делът на втората икономика е под 20%; в навечерието на кризата този дял беше около 30 %; специализираните изследвания показаха, че в разгара на кризата делът надхвърли 50%. Днес първа в България е неформалната икономика, а официалният сектор мина на второ място. Само че статистиката, а и ведомствените отчети и управленските анализи, не отразяват тази макроикономическа метаморфоза.
Днес българската икономика не е комбинация от бял и сив сектор /за черния, криминалния сегмент стана въпрос по-горе/; националната икономика е посивяла тотално; и в много отношения /осигуряване на свежи пари, заетост, доставки, пазарни дялове и пр./ задава импулси и към официалния сектор. Негативният ефект е главно върху несъбраните приходи в бюджета и социалното осигуряване. Има обаче и положителни ефекти – неформалната заетост е спасително пристанище за стотици хиляди семейства, които иначе не биха оцеляли в кризата.
>Петият дисбаланс е между заплащането и производителността на труда.
С този показател се спекулира непрекъснато. Неолибералните икономисти и значителна част от бизнеса системно проповядват една измислена теза: че заплатите в България изпреварвали в растежа си производителността на труда; че като цяло разходите за труд в България растат с недопустимо високи темпове /в това говорене и приглася ЕК /. Но статистическите изчисления, вкл. и тези на Евростат по мониторинговия механизъм, не са коректни. В България масово се съкращават нискоквалифицирани, т.е. нископлатени работници. Размерът на съкращенията е огромен – за три години безработицата нарастна над два пъти, главно за сметка на споменатия контингент. Обяснимо е, че при такова възходящо преструктуриране на заетите, средната заплата статистически ще расте. Но този тренд в никакъв случай не означава, че агрегатната сума за заплати в България се е увеличила и че делът на работните заплати в БВП расте с изпреварващи темпове спрямо средното равнище в ЕС.
Истината е, че делът на капитала и труда в БВП системно се променя, но в полза на капитала. Показателят, измерващ това съотношение, според разчетите на независими експерти, е достигнал безпрецедентно ниското равнище от 15-20 на сто компенсиране на труда /синдикатите и ЕК съобщават по-високи дялове от 30-35 на сто!/. Което показва, че традиционният проблем за ниската цена на труда, генериращ  демотивация и неравенство, е изострен до крайност.
Разкъсването на връзката „заплащане-производителност на труда” вече си казва думата, в контекста на намаляващата конкурентноспособност на българската икономика. От недоплатена и немотивирана работна сила не може да се очаква да даде високопроизводително и качествено производство.
Всеки от посочените дисбаланси се появи преди или по време на първата фаза на икономическата криза у нас. По всеки от тях са ставали публични дебати и тристранни преговори. Всеки от дисбалансите е предизвиквал реакция от правителството: за жалост – основана на частични мерки с временно въздействие.
Проблемът днес е в това, че е достигнат момента, когато не паралелното и единичното, а комбинираното действие, т.е. взаимодействието на макроикономическите дисбаланси, генерира нестабилност.
Което задължително изисква да се приложи комплексно лечение, да се атакува синдрома, а не отделните проявления на кризисното заболяване. Ако държавните институции, /на първо място правителството/ , както и социалните партньори се забавят, очертаващата се тенденция за втора продължителна рецесия, преминаваща в депресия, при паралелна ликвидна криза, ще има катастрофални последици за българската икономика.
Кои са инструментите на споменатото комплексно лечение?
а/ В областта на макроикономическата стратегия това е: неотложно вкарване в действие на стимулиращ пакет от мерки за оживление на реалния сектор / главно на средния и дребния бизнес/; технологичното обновяване; образованието и научните изследвания. България следва да преподпише Фискалния пакт, като се пресъедини към клаузите в четвърта глава, както и да приеме своя програма за реализиране на икономическите приоритети, приети от Съвета на Европа /1-2 март, 2012 г. в Брюксел/.Или-ясно да подкрепи ориентацията на европейските лидери и институции към изработване на нов Пакт за растеж /Ф.Олаонд, ЕЦБ и др./
б/ Що се отнася до нужните инвестиции, вместо хаотичните искания в страни от ЕС, Близкия изток и други региони /наподобяващи международна просия/ следва да се избере и одобри от парламента стратегия, която би заложила на стратегически външен заем, придобит на капиталовите пазари, или заем от държава, с разполагаем инвестиционен ресурс и стратегически интереси в региона на Югоизточна Европа. По-голямата част от осигурения свеж ресурс би трябвало да се концентрира в национална инвестиционна банка, която да конкурира чуждестранните банки у нас и да раздвижи кредитния пазар.
в/ В областта на публичните финанси и бюджета. Фискалната стабилност следва да се пази, но в допустими и икономически обосновани граници. Според международни и български икономически експерти, поддържането на бюджетен дефицит около 2,5 % от БВП и на дозирано покачване на външния дълг до 25% няма да навреди на националната икономика; обратно, ще генерира здравословни импулси към вътрешното потребление, производството и услугите, заетостта.
г/ Отделно стои неизбежната корекция в данъчния модел. Предстоящото изработване на проектобюджета за 2013 г. и на индикаторите за средносрочно развитие, са подходящ повод за експертна /неполитизирана/ дискусия относно избора на вариант за въвеждане на прогресивно-подоходен данък, съобразен със спецификата на българските публични финанси. Най-подходящият вариант е стъпаловидно въвеждане на няколко промени: необлагаем минимум при ДДФЛ /през 2013 г/; тристепенна скала на същия доход от 10, 15 и 25% /приложена от 2014 г./; респективно умерено повишаване на ставката при корпоративния данък и на осигурителните вноски ; отлагане на замисленото намаление на ставката по ДДС с 2 години.
Даваме си сметка, че подобни идеи ще предизвикат остри възражения сред средите на пазарните фундаменталисти, които имат подавляващо влияние върху управляващото мнозинство. Но неолибералните мерки и експерименти, препоръчвани от тях, вече достигнаха своя предел – като степен и дълбочина на негативно въздействие.
Българската икономика имаше добри резерви, потенциал и перспективи за развитие през първата половина на миналото десетилетие. Вместо растеж на конкурентноспособността, днес същата тази икономика демонстрира тежка обремененост със структурни диспропорции и се задушава от хроничен недостиг на инвестиционен ресурс.
Колко време още трябва да мине и какви жертви трябва да дадат бизнеса, работещите, пенсионерите и младите поколения, за да се докаже несъстоятелността на неолибералната доктрина? В плен на която България е вече две десетилетия! 

Проф. Кръстьо Петков, Рачо Петров  /препратена от читател/