Душата на търговеца е като портмоне

Ако всеки един от нас е броил на ден по 30 стотинки за две опаковки, досега сме ги захранили с над 300 000 лева, и то само в Пловдив. Ако  някой си мисли, че стотинките му отиват за опазване на природата, просто не е в час. В широката търговска душа отиват те.Хубаво де, аз нямам против да плащам за торбите, щом градът и държавата са тотално онайлончени. (Въпреки че не е баш така.) Сутрин, заедно с портмонето и мобилния, ще пъхам в чантата и един найлон, защото в днешно време трябва да сме практични. Когато видя торба вкъщи, ще застана нащрек – Я, 15 стотинки, а не прост найлон! И ще я прибера в касичката.Точно така, нямам против перспективата да развия грижовност към торбите. Но съм против дребнавата хитрост на търговците. Техните надписи “Торбичка – 15 стотинки”, все повече ми приличат на паничка на просяк, пред която е написал “Сакат съм, дайте!”. Само че на просяка даваш, ако си милостив, в настроение, или тъжен, въобще – доброволно, пък и се чувстваш добре след това. Докато търговците си взимат стотинките като легални джебчии. Ловят стотинките като жаба – комарите. Чевръсто, лакомо и доволно. Те са такава порода, че ако видят паднала стотинка, първи ще плонжират да я вземат.А стотинката им я пусна най-напред екоминистерството. Пък медиите я спряха с пета точно под носа им. И те – хоп, легнаха отгоре.Седя и се чудя сега защо екоминистерството реши да таксува с 15 ст. само най-тънките торбите, а не всички? Сигурно имам умствен недоимък, но не мога да се сетя за тънката причина. Че то беше очевидно, че ще започне масово производство на по-дебели торби, които струват стотинка и нещо и не ги лови таксата. Сигурно найлонът от 15 микрона (той е плътен и за него няма такса) стои по-солидно и ни шепне на подсъзнанието:  “Дебел съм, ожени се за мен и ме употребявай, употребявай… неколкократно на ден!” Когато дойде 1 октомври (тогава влезе в сила наредбата), екослужителите замахаха с пръст, че торбичките стават 15 стотинки. А то такива, под 15 микрона, вече нямаше на пазара. И точно тогава търговците се зашутиха с пряк и много свободен. И седнаха пред паничките за просия. Въпросът сега е има ли институция, която да спре евтината, но мащабна и затова скъпа далавера с торбите. Не, хич. Никой не може да нареди на търговеца с каква надценка да продава стоката си. Дори и да е 800 процента, няма кой “дзън” да му каже. Единственият ход е чиновници от министерството на Нона Караджова да излязат пред телевизиите и да разкажат за лукавата далавера на търговците. И сигурно ще го направят, ама още набират кураж да нагазят в смрадливото блато. А той им трябва, защото хората ще попитат: “Ама с какъв уред да измеря 15 микрона? Защо таксата е точно до 15, а не за всички найлони? Какво, аджеба, постигате с тази наредба-полуфабрикат?” Ще питат хората, защото са любознателни, а наредбата ще лети като вдигната от вятъра празна найлонова торбичка. Толкова празна, че няма накъде повече.

Надя Петрова