Ердоган и призракът на Мендерес/П. Цимас, в. „Та Неа“-Атина/

Малък салон с изглед към Босфора, стените с рафтове, пълни с книги, плочи и дискове, една типична къща на прогресивен интелектуалец в Нишанташъ. Домакинята обаче ми разказва една безкрайна, странна история.
„Бях в Америка, в университетския кампос с други трима приятели, студенти от Турция. Току-що бяхме научили новината за военния преврат в Анкара, излязохме навън и тържествувахме, бяха полудели от радост. Американските студенти ни гледаха като извънземни“.
Бе пролетта на 1960 г. Г-жа Еда следваше медицина със стипендия в Америка. Нейните приятели в Анкара и Истанбул се бяха разбунтували срещу тогавашното правителство на Мендерес. В Истанбул безредиците бяха жестоки. В сблъсъците с полицията бяха загинали двама студенти. В Анкара правителството бе изпратило армията да се справи със студентите, окупирали сградите на университета.
Няколко часа по-късно гласът на полковник Тюркеш, впоследствие основател на „Сивите вълци“, обяви по радиото, че армията е поела управлението на страната. „И някак си така се получи, че ние като леви студенти трябваше да тържествуваме заради един преврат“! Повтаря ли се историята?
Аналогии
Мендерес бе през 50-те години, нещо подобно на Ердоган през 2002 г. Американците бяха наложили на Турция като условие за участието й в НАТО многопартийни избори. Партията на Кемал (Ататюрк – бел.ред.) за първи път се сдоби с политически противник – Демократическата партия на Мендерес, която с появата си спечели изборите през 1950 г. с 50,3 н на сто от гласовете. Народните, консервативни, религиозни маси от Анадола, тежко угнетени от светския прозападен кемалистки режим, бяха открили своя лидер.
Имамите отново се сдобиха със свобода да проповядват по класическия арабски начин и да приканват вярващите към молитви. А Мендерес печелеше изборните битки една след друга.
И това продължи до 1960 г., когато избухнаха студентските безредици. Това бяха децата от „поколението на Мендерес“, израснали в годините на икономическия либерализъм и на относителното развитие на страната през 50-те години, допринесли за нарастване на броя на студентите в университетите, открили вратите на тези учебни заведения и за децата на най-бедните семейства. Точно те се бяха вдигнали срещу „султана“, премиера, започнал да притеснява с високомерието и деспотизма си. Бунтът на студентите даде повод на офицерите, завършили в американски военни академии, в момент, когато Мендерес бе обявил, че заминава за Москва, да го свалят, да го съдят и през 1961 г. да го обесят на о-в Имралъ.
През 1960 г. двете Турции – малцинствената бяла Турция, гледаща на Запад, изпитваща отвращение от забрадките и имамите, и другата Турция, огромното море от угнетени вярващи без права, освен правото жените да носят забрадки, да заключват щерките си по къщите и да ги убиват, ако ги посрамят, влязоха в жесток конфликт. Ако през 1960 г. имаше избори, Мендерес силно популярен в другата Турция, щеше да ги спечели за четвърти път.
Привържениците на западния модел на демокрацията премахнаха с преврат демокрацията, за „да я спасят“ от „ислямистката опасност“. А разгневените студенти бяха отпразнували това, като победа на демокрацията.
Омагьосан кръг
При следващия преврат през 1971 г. г-жа Еда, вече лекар в Истанбул, не тържествува. Тя е сред арестуваните. Същото се случва и през 1980 г. при преврата на Еврен. През 2002 г., макар че сърце не й е давало да гласува за Партията на справедливостта и развитието, тя е била сред онези, сметнали, че Ердоган е единствената надежда да разбие омагьосания кръг на деспотизма. По онова време много леви, прогресивни хора, интелектуалци, са виждали в лицето на Ердоган един странен, неочакван освободител.
„Мислех си, че ислямистите са били необходимият инструмент, за да се помири демокрацията с демокрацията в Турция, за да се помирят вярващите в демокрацията с основната идея на демокрацията, че управлява мнозинството“.
Сега обаче тези дни г-жа Еда отново е на страната на децата, които участват в демонстрациите на десет минути от дома й. „Радвах се всеки път, когато Ердоган печелеше точки по отношение на „дълбоката държава“, вътрешно тържествувах, когато затваряше генералите в казармите или ги пращаше по затворите, но сега ме плашат високомерният му стил и диктаторските му прийоми. А имам и двама приятели журналисти в затвора, а други петима журналисти, приятели, са уволнени тъй като критиките им притеснявали правителството, издателите също треперят да не би да разгневят султана и да загубят работата си“.
Хората, които излизат на площад Таксим и по улиците на Бешикташ, са много млади, за да са преживели този етап от историята, като г-жа Еда. Те не са били свидетели на дълбокия исторически конфликт между двете Турции. Нито пък са преживели непосилното авторитарно отклонение на „светската“, кемалистка Турция, господството в името на преодоляването на „ислямистката опасност“, на един дълбоко корумпиран, несвободен и непрестанно заговорничещ военнобюрократичен елит.
Това са децата от „времето на Ердоган“. Те израснаха в годините на либерализация на турската икономика, в годините, когато Ердоган заедно с МВФ разчупиха задушаващата прегръдка на икономиката от старите елити, държащи контрола над държавата. Те израснаха в годините, когато новите елити излязоха на повърхността, когато скъпите курорти на Егейско море започнаха да се пълнят с жени със забрадки и черни дрехи, слизащи от черни луксозни лимузини. Те израснаха в годините, когато десетки частни университети наводниха турските градове, довеждайки турските младежи, дори момичетата със забрадки в директно съприкосновение с чужди преподаватели и видни интелектуалци, и с културата на глобализацията. Това са тези деца от средната класа, децата от „поколението на Ердоган“, излезли сега на улиците.
Въпрос
И така повтаря ли се историята? Един младежки бунт ще сложи ли край на „ерата Ердоган“ при различни условия и с други средства, както един друг младежки бунт сложи край на „ерата Мендерес“? Трудно е да се каже. Трудно е да се предвидят динамичните процеси, наводняващи планетата Турция. Веднъж бях попитал самия Ердоган дали се страхува, че би могъл да има съдбата на Мендерес. Това бе за втори път, когато се срещнах с него в дома му в Касъмпаша. В антрето се запознах с брат му, който като дете е работил при един грък, търговец на сирене на пазара.
Самият Ердоган тогава не даваше вид на високомерен човек, който току-що е станал премиер: „не се ли страхувате да не би да ви сполети съдбата на Мендерес“, попитах го аз. А той се засмя и ми даде отговор, от който ясно се видя, че е премислял това много пъти: „Не. Виждате, че него първо го направиха премиер, а след това го пратиха в затвора. Мен първо ме пратиха в затвора, а след това ме направиха премиер“.
Много бих искал сега да повторя този мой въпрос на Ердоган.