Жан Пизани-Фери: Защо някои правителства харчат повече от други?

Защо някои правителства харчат повече от други? Въпросът е по-сложен, отколкото изглежда, особено що се касае до Европа, пише за сайта project-syndicate.org икономистът Жан Пизани-Фери, преподавател в Hertie School of Governance в Берлин и главен комисар по политическо планиране в Париж.

Отговорът може да изглежда очевиден сравнявайки, да кажем, Дания (където публичните разходи без лихвите по дълга съставляват 58% от БВП) и САЩ (където същите разходи възлизат на само 35% от БВП). Широкообхватните публични услуги и голямата социална държава изглежда са неоспоримото обяснение. Данните изглежда потвърждават прочутата фраза на германския канцлер Ангел Меркел, че проблемът на Европа е, че отговаря за 7% от световното население, 25% от глобалния БВП и 50% от социалните разходи.

От тази гледна точка европейските правителства са изправени пред неудобен избор. Повечето търсят начини за ограничаване на публичната задлъжнялост, да съкратят дефицитите и намалят разходите без техните бедни граждани да обеднеят още. Съдейки по опита на САЩ и други неевропейски страни обаче изборът може би е между неплатежоспособност и неравенство.

Досигнали точката, от която данъците трудно биха могли да се повишат още, тези правителства не могат едновременно да изплащат дълговете си и да запазят социалните разходи на текущите нива.

Отговорът е по-малко очевиден, когато се сравняват европейските страни помежду си. Повечето от тях споделят склонността си към социализиране на рисковете и избягване на неравенството – основите на „Европейския социален модел“. Нивата им на публични разходи обаче се различават значително.

Най-големи са тези разходи в Дания – 58% от БВП, което е с цели 13 процентни пункта над нивото им в Испания. Франция пък харчи с 12 пункта повече от Германия без да има съществена разлика в нивото на здравеопазването, образованието и бедността. Това показва, че някои държави правят по-ефективни социални разходи от други.

Освен това някои страни успяха да намалят значително публичните си разходи без изобщо да променят социалния си модел. Публичните разходи в Швеция са с 9 пункта по-ниски от нивото си през 1995 г. Въпреки мащабните съкращения на тези разходи страната все още е сред лидерите по повечето показатели за развитие и продължава да се възприема като пример за социална демокрация.

Това не значи, че всички европейски държави предоставят една и съща мрежа за социална сигурност. Помощите за безработица и пенсиите не са еднакви, да кажем в Ирландия и Финландия, като разликите в социалните разходи не предпоставят същите разлики в социалните услуги.

Има няколко обяснения за това. Едно от тях е самата ефективност на публичните пргорами. Някои здравни системи просто са по-добре управлявани от други, защото скъпото оборудване се използва по-интензивно, на пациентите се предоставят генерични лекарства вместо премиум медикаменти, а навременната превенция намалява разходите за лечение на някои болести. По-ефективното здравеопазване всъщност може да намали неравенството.

Друга причина за значителната разлика в нивата на разходите е, че публичните и частните разходи могат да бъдат много взаимозаменими. Постъпленията в общественото осигуряване са много сходни с тези в задължителното частно осигуряване. Например, една от причините Франция да плаща много за обществени пенсии е, че на практика няма частни пенсионни схеми в страната. Ако служителите са задължени да се осигуряват в корпоративен или браншови пенсионен фонд, то публичните разходи автоматично ще намалеят, без обаче да се промени кой знае какво.

Държавната пенсионна система по принцип включва известно преразпределяне. Най-общо системата събира средства от работещите, за да ги връща, когато те се пенсионират. Трудният въпрос е дали служителите всъщност гледат на тези вноски като на техни собствени спестявания или просто като на данъци, което може да обезкуращи работещите или да стимулира работата в сивата икономика. Във всеки случай замяната на държавните с частни пенсионни схеми може да помогне за намаляването на публичните разходи без съществени преразпределителни ефекти.

Трета причина за различни нива на публични разходи в Европа е, че правителствата често имат за цел да смекчат ефектите от пазарните дисбаланси. Да вземем строителството. Публичните програми са небходими са осигуряването на достъпни жилища за бедните и младите. Често обаче тези програми правят повече – те осигуряват нежелана помощ за домакинствата от средната класа или, по-лошо, субсидират индиректно собствениците на имоти, като подпомагат наемателите да си плащат наемите. Същото се отнася за трудовия пазар и корпоративните политики.

В тези случаи публичните разходи не обслужват поставените им цели, а финансират средната класа или дори собствениците на капитал. Съкращаването на тези разходи може да е трудно в краткосрочен план, но може да бъде постигнато в средносрочен без неблагоприятни социални последици.

В заключение може да се каже, че е трудно да се разнищят причините за разликата в нивата на публичните разходи между държавите. Определено някои социални модели са по-щедри от други, а други са по-ефективни.

Макар че някои правителствата нямат друг избор освен да ограничат програмите за намаляване на неравенството, а други намират за по-целесъпбразно да преразпределят доходите вместо да постигнат ефективност, много може да се направи за подобряване на ефективността на публичните разходите преди да се наруши социалният договор. Европейките правителства все още могат да свиват публичните разходи без да подкопават европейския социален модел.