Застраховката и насила пази дома
Правителството най-сетне се реши да предприеме една отдавна закъсняла мярка – да се въведе задължителна застраховка срещу бедствие.
Закъсняла, защото водени от популистки и предизборни съображения, цяла редичка български правителства се отказваха да вземат това решение. Въпреки че идеята съществува още от началото на 90-те години.
Мнозина привърженици на икономическия либерализъм веднага биха възроптали: „Откъде накъде задължително, демокрацията означава всеки сам да преценява как да си харчи парите и т.н.“ В случая обаче те определено не са прави.
Защото със своето безотговорно поведение българинът неведнъж е доказал, че за него поговорката „насила хубост не става“ не важи. Ето защо трябва да бъде накаран – за негово добро – да върши някои неща задължително.
Такъв и е случаят със застрахователната култура на нашенеца. Неговото мислене е досущ като това на героя на Мирча Кришан: „Ех, тъкмо пък на мен ли?“ Все едно дали става въпрос за кражба в апартамента му или просто за съборена от бурята топола, сгромолясала се именно върху неговата кола.
А вече години сме свидетели именно на това – наводнение ли ще е, пожар ли, градушка ли, потърпевшите нямат обезпечение на имуществото си. И чакат от държавата. На въпроса застраховани ли сте, започва вой и жалби: ама бедни сме, ама откъде тези пари и т.н.
Това вече си е андрешковщина от най-висока класа. Защото и най-бедните ни сънародници успяват да намерят много повече пари за всичко друго – сватби, погребения, помени, курбани, изпращания на войници. Но не и за жалката сума от 30 лева. Която е достатъчна за застраховка на дома, каквито са разчетите на експертите. Или 8,80 лева на човек – колкото е една бутилка читава ракия. Не са чак толкова непоносими и застраховките за земеделските земи. Но българинът си е такъв – все гледа да не се мине. И ако не успее да надхитри съдбата, да чака на държавата.
Такъв филм няма никъде по света. Там хората цял живот внасят суми за застраховки. И ако им се случи най-лошото, бързо си стъпват на краката. А задължението на държавата е да възстанови това, което е публична собственост, т.е. инфраструктурата.Така че това, против което в случая трябва да мърмори българинът, е не че държавата пак го товари с данъци. Или че застрахователните компании ще забогатеят – напротив, дай, Боже, да не им се налага да изплащат обезщетения. Той трябва да следи да не бъде злоупотребявано с парите му. Което вече е работа и на законодателите. А също и да изисква да бъдат сведени до минимум бюрократичните разтакавания, ако все пак се наложи да получи парите си.
Константин СЪБЧЕВ