Защо инвеститорите бягат от България

Едва ли е трудно да се очертае положителната роля на инвестициите за икономиката от една съвременна перспектива. Наред с увеличаването на производствения капацитет, инвестициите развиват потенциала на икономиката, нейната атрактивност и до голяма степен предопределят посоката ѝ на развитие. Чуждестранните инвестиции от своя страна носят и допълнителни облаги, като например директния внос на ноу-хау и външни спестявания. И докато изреждането на ползите от инвестиционната дейност е относително лесна задача, то посочване на определителите на инвестициите, в частност чуждестранните, е далеч по-голяма въпросителна, която изисква анализът да се сведе до регионално ниво. България от своя страна е един изключително интересен случай.

От индивидуална перспектива инвестиционната дейност е всъщност стремеж към достигане на определена възвращаемост. С други думи, инвестициите представляват отложено текущо потребление срещу очакван резултат в бъдеще. И макар подобна перспектива да е твърде опростена и да носи ограничена информация на макроикономическо ниво, тя насочва към една основна характеристика на инвестициите – наличието на риск. Развиващите се икономики винаги са били атрактивна дестинация за чуждестранни инвеститори поради по-високата възвращаемост на тези пазари и разходните предимства, които предоставят. Дали обаче инвеститорите ще насочат капитал към тези страни зависи до голяма степен от рисковата премия – добавката, която международните компании изискват срещу по-високия риск, който поемат. Ако в даден момент очакваната възвращаемост се окаже недостатъчна да компенсира инвеститорите за поетия по-висок риск, отливът на капитали от развиващите се икономики е въпрос на време.

И така, какво се случи с чуждестранните инвестиции в България?

Ускоряващият се ръст на икономиката на България, очакванията за скорошно присъединяване към ЕС, както и нарасналият интерес към развиващите се пазари в световен мащаб безспорно бяха сред факторите, които превърнаха страната в благоприятна инвестиционна дестинация в началото на века. Списъкът може да се допълни и с успеха на валутния борд и относително стабилната фискалната политика. Всичко това доведе до главоломно нарастване на преките чуждестранни инвестиции. Този процес на акумулиране на капитал в страната обаче беше съвсем успешно прекъснат от финансовата криза в САЩ и последвалия глобален икономически спад. ПЧИ забавиха своя ръст още през 2007 г., след което останаха в негативна територия до 2010 г., преди да се свият отново три години по-късно.

Разбивката на данните ясно показва и къде се крие проблемът – по време на кризата и последвалото възстановяване се наблюдава сериозен отлив на дялов капитал, междуфирмено финансиране и чуждестранни депозити, а спукването на балона в строителния сектор далеч не е единственият причинител на тези процеси. Отливът на депозити най-вероятно отразява недостига на ликвидност в чуждестранни банки, които съставляват основна част от българската банкова система. Далеч по-негативни са обаче останалите сигнали – едновременното намаляване на дяловото участие и орязването на междуфирменото финансиране от страна на чуждестранните инвеститори. Това е ясна индикация за рязко преустановяване на плановете за разширяване на производствения капацитет, от една страна, и ограничаване на текущата дейност на компаниите, от друга. Накратко, тези процеси очертават сериозното влошаване на бизнес очакванията на чуждестранните фирми за дейността им в България.

Въпросът е какво отблъсна чуждестранните инвеститори…

Чисто макроикономическите фактори обикновено се явяват като съвсем логично първично обяснение на проблема. Зависимостта на българската икономика от състоянието на еврозоната се засили след присъединяването на страната към ЕС, а изострянето на дълговата криза, от своя страна, рязко снижи перспективите за растеж на задлъжнелите страни членки. Негативният ефект върху българската икономика съвсем очаквано не закъсня. БВП се сви с 5,5% през 2009г., а последващият темп на възстановяване се оказа крайно оскъден и 4 години по-късно икономиката остана под предкризисните върхове. Износът също претърпя сериозен удар, спадайки с 23% в пика на кризата, кредитирането значително забави своя ръст, а индикаторът за бизнес климата спадна с близо 50% само в рамките на 2009г. Автоматичните фискални стабилизатори и желанието за провеждане на антициклична политика съвсем естествено доведоха и до акумулиране на бюджетни дисбаланси, а EK постави страната в процедура за прекомерен дефицит.

Съвсем нормално е подобна неблагоприятна икономическа среда да доведе до отлив, както на чуждестранни, така и на местни инвестиции. Брутното капиталообразуване в страната започна да намалява, като спадът достигна рекордните 28.4% на годишна база през първото тримесечие на 2010 г. Логично обяснение в случая е свиването на пазара (както вътрешния, така и външния), т.е. очакваната възвращаемост намалява. Когато обаче корекцията в потреблението (външното и вътрешното) е прекомерно голяма, а заедно с това очакванията за бързо възстановяване по-скоро липсват, тогава инвестициите и разширяването на производствения капацитет се превръщат в крайно рискови начинания и съответно биват преустановени.

Финансовите процеси на международно ниво вероятно са друг причинител на отлива на капитали от България по време на рецесията. Финансовият крах и последващото напрежение на международните пазари доведе до ударно пренасочване на ресурси към развитите икономики, където доверието остана високо, основно поради разхлабената парична политика. Успоредно с това, доверието в развиващите се икономики намаля, тъй като съмненията около техния потенциал да поддържат високите нива на растеж се материализираха. Всичко това доведе до сериозен отлив на ресурси от тези пазари. ПЧИ в развиващите се икономики спаднаха с над 27% през 2009 г., а България, като малка и отворена икономика, в която капиталовата репресия отдавна е забравена, би следвало да е допринесла за този процес на пренасочване на ресурси към развитите икономики.

Развитието на пазара на труда определено присъства сред неблагоприятните фактори за чуждестранните инвеститори. Коефициентът на заетост през 2013г. остана с 4.5 пр.п. под върха от 2008г., а безработицата достигна незавидните 13% в края на годината2. Въпреки очакваното възстановяване на икономиката през текущата година официалните прогнози насочват към липса на каквото и да е видимо подобрение на пазара на труда3. Причината? Структурни проблеми и липса на каквито и да е подходящи реформи – нещо, за което ЕК алармира и в последния мониторингов доклад. Образованието остава крайно дистанцирано от пазара на труда, а регулаторните намеси продължават да тласкат разходите на работодателите за труд нагоре, въпреки видимото изоставане на растежа на производителността през последните 10 години.

Безспорно, гореизброените дисбаланси са от голямо значение, но далеч не обхващат цялата картина. Всъщност единствено структурните проблеми на пазара на труда са от дългосрочен характер и съвпадат с времевия цикъл на инвестициите. Макроикономическата обстановка в страната се нормализира, а капиталът отново се пренасочи към развиващите се пазари (или поне до началото на 2014г.). Въпреки това, чуждестранните инвестиции в България не регистрираха съществено подобрение. Тогава какъв е наистина проблемът?

Големият недостатък на България остана лошата институционалната среда, която не отчете очакваното подобрение след присъединяването на страната към ЕС. И докато прогнозите за продължителен силен растеж на българската икономика преди 2008г. позволяваха да се пренебрегне този проблем, днес неговата тежест е далеч по-обозрима. България зае едва 57-ма позиция в последното издание на Индекса на глобалната конкурентоспособност. Беше отчетено подобрение спрямо предходната година, но това се дължеше основно на по-добрата макроикономическа среда и до известна степен на развитието на финансовите пазари и технологичната готовност. Звучи чудесно, но от гледна точка на ПЧИ макроикономическите фактори имат значение основно в развитите икономики (Walsh and Yu, 2010). В развиващите се пазари от далеч по-голямо значение е институционалната среда, а ПЧИ се оказват основният канал, по който институциите влияят на растежа на тези страни (Alfaro and others, 2005).

По отношение на институционалната среда България остана на незавидната 107-ма позиция сред страни като Перу и Колумбия, според Индекса на глобалната конкурентоспособност. В тази оценка се взимат под внимание, както защитата на правата на собственост, които са крайно необходими за инвестициите, така и регулаторната рамка в страната, структурата и размера на държавните разходи и много други фактори, при които страната сериозно изостава от лидерите в класациите. Включва се и оценка за нивото на корупционната дейност в държавния сектор, която оказва изключително голяма тежест върху инвеститорите. Влошаването на индекса на корупция с 1 стандартно отклонение води до намаляване на дела на инвестициите от БВП с 2.9% (Mauro, 1994), което в случая на България се равнява на близо 2.3 млрд. лв. инвестиции.

Обяснението за този феномен е съвсем интуитивно. Наличието на високи нива на корупция се асоциира с необходимостта на осъществяване на множество подкупи на държавни служители, създава се несигурност, а крайният ефект е нарастване на разходите за осъществяване и трудно прогнозиране на бизнес дейността. С други думи, рискът се увеличава и едновременно с това възвръщаемостта и стимулът за инвестиции намалява в случай на висока корупция. Нещо повече, наличието на корупционни практики изисква поддържането на тайна, което от своя страна създава стимули за пренасочване на инвестициите от жизнено важни сектори като образование към по-непродуктивни сектори като национална отбрана, които са известни със своята непрозрачност (Schleifer and Vishny, 1993). Подобни процеси са съвсем видими в България. Министерствата на вътрешните работи и отбраната продължават да разполагат с прекомерно големи бюджети, като през 2014 г. ще заемат над 34% от общия бюджет на всички министерства6. За сравнение, делът на бюджета на министерството на образованието е планиран да бъде 7%.

Необходимостта от поддържане на тайна покачва и желанието за изкуствено поддържане на монополи, където непрозрачността е особено висока. Вероятно е излишно да припомняме растящото недоволство в България срещу монополната дейност в редица сектори. Нещо повече – политическата намеса в тези сектори е съвсем очевидна, а най-яркият пример в това отношение е енергийния сектор и зависимостта на енергийния регулатор ДКЕВР от държавни интереси.

Подобни идеи са напълно съвместими с редица емпирични изследвания. Така например Mo (2000) открива, че основният канал, по който корупцията въздейства на икономическия растеж, е поддържане на политическа нестабилност. Cheung and others (2008) разкриват, че високите нива на корупция значително ограничават потенциала на икономиката и обясняват 84% от вариацията в доходите между страните по света. Съответно, корупцията силно ограничава конкурентните предимства на икономиката на глобално ниво (Goudie and Stasavage, 1997). Корупцията предопределя и решенията на международните компании да инвестират в развиващи се пазари. Колкото по-голяма е концентрацията на корупционни практики, толкова по-силен е стремежът на международните компании да създадат съвместно предприятие с местни представители от развиващите се пазари, вместо да оперират самостоятелно в тези страни (Javorcik and Wei, 2009).

Всъщност един обикновен поглед върху данните илюстрира всички тези заключения. Има обратнопропорционална зависимост между корупцията и инвестициите, като дял от БВП. Колкото по-ясно изразена е корупцията в дадена страна, толкова по-нисък е делът на инвестициите от БВП. Тази връзка е особено силна в страни с висока оценка на корупцията – под 6, като след това ниво зависимостта се загубва (основно в развити икономики, където корупцията е ниска и други фактори имат далеч по-голямо значение за инвестициите).

„This process of Creative Destruction is the essential fact about capitalism.“ Joseph Schumpeter

Макар и тази теория да се отнася основно към динамиката на индустриално ниво, то нейното приложение от макроикономическа перспектива е удивително. Напредъкът на една страна зависи, както от натрупването на производствени фактори, така и на въвеждането на иновации (т. нар. съзидателно разрушение – creative destruction), т.е. подобряването на ефективността на използването на тези фактори. Тази ефективност зависи именно от институционалната среда, а опитът на социалистическите страни е чудесен пример за това.

Съсредоточаването върху производствените фактори без подобряването на институционалната среда води до неизбежен застой в дългосрочен план, именно поради намаляващата пределна възвръщаемост на инвестициите. България в момента се намира на подобен кръстопът, а опитът на страни като Полша, Естония и Чехия ясно очертава решението – непрекъснатият процес на подобряване на институциите е ключът към повишаване потенциала на икономиката. Първата стъпка към постигане на тази цел трябва да включва намаляване на административните разходи за бизнеса, преустановяване на корупционните и гарантиране независимостта на съдебната власт и регулаторните органи. Списъкът може да бъде допълнен от ограничаване на неефективните харчове от страна на държавата и разбиване на монополните практики в страната. Когато тези процеси започнат, възвръщането на чуждестранните инвеститори ще е въпрос на време.