Защо капиталистическата революция на Газпром не харесва на Запада

Шефовете на руския газов гигант вече са безпощадни бизнесмени политици, които спазват всички принципи на пазарната икономика

Марк Алмонд*, „Гардиън“

Руският енергиен гигант „Газпром“ се оказа в епицентъра на нова „студена война“ между Кремъл и Вашингтон. По време на предишната „студена война“ съветският газ постъпваше на Запад без прекъсвания даже в разгара на най-острите конфликти между Рейгън и Брежнев. Но посткомунистическа Русия не се оказа толкова отстъпчива като „империята на злото“.

„Газпром“ може да е символ на съвременна Русия. Нейният настоящ президент по-рано заемаше поста председател на съвета на директорите на концерна, а много от топмениджърите й по съвместителство работят и в Кремъл. Но главното е, че тя е не само най-крупната руска корпорация, а и най-големият доставчик на енергоносители в света. В сънната Брежнева епоха „Газпром“ бе нещо като нашият „газов съвет“ при Харолд Уилсън** и геополитическото му значение не беше по-голямо. Днес Западът се опасява, че „Газпром“ започва да играе същата роля като американските нефтени компании или „Бритиш петролеум“ в онези времена, когато тези енергийни гиганти определяха състава на правителствата в държави като Иран например.

Конфликтът между „Газпром“ и Украйна има различни аспекти. Западът предпочита да съсредоточи вниманието си върху стратегическото значение на злополучната съседка на Русия. За руснаците от първостепенно значение са парите. Вашингтон напълно логично разглежда случващото се изключително от гледна точка на съперничеството между великите сили – та нали той, за разлика от ЕС, не зависи от „Газпром“.

През декември, преди да слезе от сцената, администрацията на Буш подписа с Киев споразумение за „стратегическо партньорство“. За Америка Украйна има значение само в контекста на политиката за „обкръжаване“ на Русия. Ако поставим в скоби ролята й на геополитическа пешка, Украйна всъщност е само територия, през която се транзитират експортните доставки на „Газпром“.

Възмущението на Вашингтон от руските енергийни олигарси, настанили се в Кремъл, кой знае защо

не се простира върху украинския енергиен олигарх Юлия Тимошенко, заемаща премиерското кресло в Украйна. Основният принцип на пазарната икономика винаги е бил: „Купи евтино, продай по-скъпо“, но днес в позицията на Запада икономиката отстъпва място на политиката. Макар съюзниците на Вашингтон от ЕС да плащат за газ по 500 долара за 1000 куб. м, САЩ настояват „Газпром“ по същество да субсидира антируско настроеното коалиционно правителство в Киев, взимайки от „бедната“ Украйна само по 175 долара. Реакцията на „Газпром“ е въплъщение на пазарните принципи в най-чист, безпощаден вид.

Западът искаше Русия да се превърне в страна с пазарна икономика, но Русия никога не е питала как протича този процес. Може ли да се смята такъв политико-икономически гигант като „Газпром“ само за реликва от съветската епоха? И нима нашите „привилегировани“ компании – по същество монополи – като Honourable East India Company*** или Hudson’s Bay Company****, не изиграха най-важната роля в създаването на „образцова“ британска пазарна икономика? Без техните защитени от държавата печалби и възможността във всеки един момент да се обърнат към правителството, подкрепящо техните пазарни методи с цялата държавна мощ, би ли се състоял възходът на британската икономика преди 300 години?

От днешния спор около газовия вентил страда Западна Европа, но за „Газпром“ този регион е перспективен пазар на вчерашния ден. Освен Британия, където праволинейните „играчи на пазара“, чийто ръце бяха развързани от Тони Блеър, не успяха да предвидят бъдещото търсене, камо ли да инвестират така, че да отговорят на тези потребности, в страните от ЕС Русия не може да намери нови клиенти за своя газ.

Новите тръбопроводи – през Балтийско море в Германия и през Балканите в Италия – трябва преди всичко да отстранят риска бедните посткомунистически държави да могат да „постъпват по украински“ и да крадат газ от транзитните потоци, настоявайки при това богатите партньори от ЕС да бъдат на тяхна страна в преговорите с Москва.

„Газпром“ търси нови клиенти в други региони и политиката на САЩ доста й помага в това отношение. Американските санкции против Иран отлично обслужват руските интереси. Вашингтон натисна Турция, за да се откаже от купуването на иранско синьо гориво, и „Газпром“ стана за нея алтернативен източник. Хаосът в Афганистан възпрепятства строителството на тръбопровода от Туркменистан в Индия, а тази страна, заедно с Япония и особено Китай, представлява нов перспективен пазар за „Газпром“. Докато Западна Европа си блъска главата дали да застави Украйна да плаща, за да тръгне руският газ отново през нейна територия, или да се включи в новата „студена война“ на Вашингтон, Москва проправя нови маршрути на изток и на юг. Така например веднага след като влезе в Кремъл, руският президент Дмитрий Медведев обяви проект за строителство на тръбопровод до Китай.

Западните „триумфалисти“ предсказваха неизбежния упадък на Русия.

И без съмнение, докато Елцин позволяваше на своите приятели капиталисти да ограбват страната и да складират печалбата си в лондонски и нюйоркски банки, песимистичните оценки за нейното бъдеще бяха оправдани. Сега обаче „лицето“ на руския капиталист не са среднощни мародери, а безпощадни бизнесмени политици като онези, които навремето раждаше нашата английска земя.

Топмениджърите на „Газпром“ са съвременен еквивалент на пионерите на британската пазарна икономика на XVIII век, които не се притесняват от средствата за умножаване на своето могъщество и богатството на страната. А на Запад довчерашните привърженици на теорията, че свободният пазар не бива да бъде ограничаван по никакъв начин, днес изведнъж придобиха неприязън към грубата реалност на законите на търсенето и предлагането. Подобно на играчите на покер, спечелили всички залози на масата, западните държави разбират, че сега шансовете не са в тяхна полза и затова настояват за икономически еквивалент на вист-драйва. Но ще пожелаят ли решителните млади хора, стоящи начело на „Газпром“, да играят на тази „бабешка игра“?

–––––––––––––

* Марк Алмонд е преподавател по история в Ориел колидж на Оксфордския университет.

** Министър-председател на Великобритания от 1964 до 1970 г. и от 1974 до 1976 г.

*** Honourable East India Company – компания, създадена през 1600 г. с указ на Елизабет I, получила монопол за търговски операции в Индия. Малко по-късно търговската компания придобила и правителствени и военни функции, които загубва едва през 1858 г., когато е потушено въстанието на сипаите срещу английското владичество.

**** Hudson’s Bay Company е най-старата търговска компания в Северна Америка. В продължение на няколко века контролира пазара на вълна в английската част на Северна Америка и представлява интересите на правителството в тези региони.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *