Как грешката на Фридман влияе върху съвременната българска икономика?

„Инфлацията“, казва Милтън Фридман, „е винаги и навсякъде парично явление“. Върху тези думи се гради в продължение на три десетилетия вярата в могъществото на централните банки.

Думите на Фридман означават, че действията на правителството и компаниите нямат никакво значение, шоковете за икономиката също. Паричното предлагане на централните банки е това, което определя цената на парите. Ако банкерите действат правилно няма да има инфлация или дефлация, а икономиката само плавно ще расте.

На пръв поглед звучи логично, че стойността на парите зависи от количеството, пуснато в обращение. Но на практика не е така, защото парите не са стока като всяка друга, свързана с производствена стойност, търсене и предлагане. Те са преди всичко останало мерна единица и като такава измерват всичко в икономиката.

Увеличаването или намаляването на паричното предлагане само по себе си не може да предизвика инфлация. Това се вижда особено ясно в условията на валутен борд. Да вземем последните данни на БНБ. През март годишният прираст на широките пари е 8.3%, спрямо 9.2% през февруари. В същото време дефлацията през март е била 2.3% спрямо 2.6% на годишна база през февруари. Подробен преглед на данните на НСИ и БНБ показва липса на корелация между промените в потребителските цени и паричното предлагане.

В случая, заради валутния борд, централната банка няма възможност да влияе пряко върху лихвените нива по кредитите и депозитите и оттам върху скоростта на движение на паричните потоци в икономиката.

Оказва се, че количеството на парите няма отношение към тяхното качество – покупателната им стойност.

Всъщност инфлацията е въпрос на баланс между търсенето и предлагането на пазара и очакванията на бизнеса и правителството.

Сама по себе си централната банка има много ограничени възможности за влияние върху промените в цените в една отворена икономика и най-силното такова средство са лихвените нива. Освен това нейните действия винаги следват модела „твърде малко и твърде късно“.

Цените се покачват, когато икономиката расте. Икономическият растеж е своеобразно перпетуум мобиле, той се подхранва от само себе си, тъй като по-високите очаквания на бизнеса водят до повече инвестиции, които пък дават подкрепа на потреблението и засилват инфлационните очаквания. Пазарните балони се надуват, когато крайното търсене започне да изостава от темпа на нарастване на инвестициите.

При дефлация не се случва точно обратното. Понижените инфлационни очаквания, отразяват песимизъм за крайното потребление и водят до застой на инвестициите в икономиката.

Дефлационната спирала, както и хиперинфлацията стават възможни, когато в икономиката като цяло няма баланс между търсенето и предлагането. Много добър пример за такъв процес можем да намерим в новата българска история. През 90-те години на XX век бързото свиване на експортните пазари, заради разпадането на Съюза за икономическа взаимопомощ, води до невъзможност страната да финансира вноса, което предизвиква рязко поевтиняване на лева и ръст на вътрешния държавен дълг. Държавата запушва дефицита с печатане на пари и така избягва фалита, но стойността на лева се срива заради икономическите дисбаланси, а не заради паричната политика.

Как грешката на Фридман влияе върху съвременната българска икономика? Валутният борд на практика не просто фиксира стойността на лева спрямо еврото, но обвързва темпа на растеж на българската икономика с този на еврозоната. Когато търсенето и инвестициите в България растат по-бързо от тези в еврозоната, което е нормално за една развиваща се икономика, запазването на стойността на лева изисква ограничаване притока на капитали. И понеже БНБ реално не разполага с инструменти за провеждане на парична политика в рамките на борда, ограничаването трябва да действа постоянно. Това беше механизъм, който намали темпа на растеж преди кризата, повишавайки цената на капитала, но сега той спира и възстановяването.