Как да се справим с гигантската финансовa кукувица в гнездото ни

Мартин Улф

Преди година, в разгара на банковата криза, светът копнееше за доходоносен и стабилен финансов сектор. Получи го, но пак не е доволен. Докато безработицата расте, а надеждите на милиони са разбити, оцелелите играчи във финансовата сфера процъфтяват. Дори бонусите се върнаха. Държавниците сключиха фаустовска сделка и успехът носи горчивия привкус на провал.
Пазарната капитализация на банките се възстанови в огромна степен. Това показва доверие в бъдещето им и улеснява набирането на капитал, от който се нуждаят най-вече финансовите институции в еврозоната, посочва докладът за глобалната финансова стабилност на МВФ.
Подобрението не е случайно. След като парите от централната банка са почти безплатни, рисковите активи се покачват, а конкурентите са изчезнали или разклатени, правенето на пари е проста задача за стабилните оцелели. И, уви, бонусите в лондонското Сити ще се покачат с 50% тази година, макар че ще останат с 40% под нивата от 2007 г., прогнозира доклад на Центъра за икономически и бизнес проучвания.
Не са много желаещите да си припишат заслугите. Държавниците не са склонни да изтъкват, че благодарение на тях оцелелите банкери ще си купуват дворци, докато по-скромните хора се безпокоят за работата и дома си. Връщането на финансистите към старите навици благодарение на най-щедрата държавна подкрепа в историята провокира не завист, а мрачен гняв. Мнозина се питат защо тежките условия трябва да тегнат с най-голяма сила върху онези, които нямат пръст в катастрофата?
Според редовния доклад на МВФ за световната икономика разноските на развитите икономики за капиталови инжекции, закупуване на активи, предоставяне на гаранции и отпускане на ликвидност възлизат на 30% от БВП. Повечето финансови институции (независимо дали слаби или стабилни) бяха облагодетелствани. „Нека перифразирам велик лидер от военно време – за пръв път в историята на финансите толкова малко институции дължат толкова много пари на толкова малко кредитори. Бих допълнил – и при толкова малко реформи, поне засега“, заяви Марвин Кинг, управител на Bank of England.
Продължавам да мисля, че единственото по-лошо от това да спасим системата щеше да е да не бяхме го правили. Решението бе определено като наложително дори от двама бележити критици – Питър Буун от Лондонското училище по икономика и Саймън Джонсън от Масачузетския технологичен институт в статия за „Ню рипъблик“. Но много правителства едва ли ще са способни отново на такъв подвиг, тъй като са на път да стигнат предела на кредитоспособността.
Както казва Лорънс Съмърс, бяхме ясно предупредени. Той казва, че приблизително на всеки три години през последното поколение финансовата система, чиято цел е да управлява, разпределя и контролира риска, е била източник на риск с ужасяващи последици за работниците, потребителите и данъкоплатците.
Очаквано, голяма част от индустрията се бори срещу регулацията. В интервю за „Файненшъл таймс“ Маркъс Аджиус, председател на борда на Barclays, ясно показва срещу какво са изправени феновете на по-строгия контрол. Атаката му започва с искане за равнопоставеност в отделните юрисдикции. Банкерът е срещу прекалено високите капиталови изисквания с обяснение, че „следващият път, когато банковата система поиска капитал, той няма да бъде осигурен, ако потенциалните нови инвеститори не видят полза“. „А и кредитирането ще стане по-скъпо, което не благоприятства връщането на ръста“, изтъква Аджиус. според когото банките не бива да бъдат хулени за поетите рискове.
Звучи неубедително. По данни на МВФ отчисленията върху активите на британските банки ще са $604 млрд. срещу $814 млрд. за еврозоната и $1,025 трлн. за САЩ. Американската икономика е около шест пъти по-голяма от тази на Великобритания. Британските кукувици са прекалено големи и регулацията трябва да вземе предвид това.
Аргументът, че банките ще са неспособни да набират капитал, ако възвращаемостта е занижена, е нелогичен. Единствената причина да прибягнат към набиране на голям капитал е, че са поели прекалено големи рискове в преследване на нереални печалби. Да, кредитирането ще поскъпне с по-тежките капиталови изисквания, но предлагането на заемни средства бе прекомерно и се налага да бъде овладяно.
И накрая, както казва Кинг, не можем да очакваме разумно управление на риска от институции, станали твърде големи или важни, за да бъдат оставени да фалират. В пазарната икономика рискът се дисциплинира от банкрута, а не се поощрява от данъкоплатците.
Налагането на „данък върху извънредните печалби“ или на специални ограничения за бонусите е разбираема политическа реакция. Но ако целта е да прехвърли пари към банките, какъв смисъл има да си ги вземаме обратно? Институциите с недостиг не бива да плащат дивиденти или бонуси, докато не достигнат поставените цели, но искаме ли постоянни рестрикции върху възнагражденията? А дали стимулите насърчават прекомерните рискове? Върху това трябва да се съсредоточи регулацията.
Бунтът на финансовия сектор и народният гняв не бива да ни отклоняват от основния проблем – финансовите системи станаха по-опасни след опитите ни да ги направим по-сигурни. В резултат нито пазарната дисциплина, нито регулацията са ефективни. И има вероятност последната спасителна акция да доведе до още по-сериозни рискове и още по-тежка криза в едно не толкова далечно бъдеще. Трябва или да установим достоверна заплаха от банкрут, или институциите, които подпомагаме, да станат по-безопасни. Най-добре и двете. Неограниченото подсигуряване на слабо регулирани институции, които поемат сложни рискове, е недопустимо. По-добре е да не се връщаме към старото статукво. Истината е проста и брутална.