Капаните на бедността не щракат за програмисти

Безработният българин е 7 пъти по-застрашен от бедност от работещия и вероятността да е по-беден от пенсионера е два пъти по-голяма, показва статистиката. Защо е така? Обяснение можем да намерим в три показателя за зависимостта между състоянието на бедност и стимулите за започване на работа, наричани „капани“.

Капанът на безработица показва доколко човек, получаващ обезщетения като безработен, има финансов стимул да си намери работа, като се има предвид, че ще започне да взима заплата, но ще изгуби обезщетенията, а освен това от трудовия доход ще му удържат осигуровки и данъци.

За България капанът на безработицата възлиза на 81.6% по последни данни (2012 г.). Това означава, че ако човек си намери работа със същата заплата, която е взимал преди, доходът му като работещ ще е само с 18.4% по-голям от парите, които е получавал като безработен. По този индикатор България се нарежда на 8-о място сред 26-те страни – членки на ЕС, за които има сравними данни.

Да вземем за пример българин от Ловеч, чийто доход е 67% от дохода на средния работник в областта. Брутната заплата на този човек през 2012 г. се равнява на 338.69 лв./месец. Той би получавал като обезщетение за безработица 203.21 лв. месечно, а ако се върне на същата работа, чистият му доход от работна заплата ще е 265.5 лв., което прави само 62.28 лв. разлика (посочените 18.4% от брутния му доход). За да изкара тези плюс 62.28 лв. обаче, човекът ще има разходи всеки ден, свързани с работата – за транспорт, вероятно и по-високи разходи за храна през деня, облекло и други.

В този случай много хора се питат:

„Струва ли си да си търся работа?“

Изкушението да си останеш безработен е особено силно в моменти на икономически спад, когато и заплатите спадат. Поддаването на това изкушение, от своя страна, може да доведе до продължително отсъствие от пазара на труда, до загуба на трудови навици и конкурентоспособност. Това са капанът на безработицата, капанът на ниската икономическа активност и капанът на ниската заплата.

Капанът на безработицата има доста различни измерения в отделните области на България. За хора, получаващи 67% от средното за областта, капанът варира от 50 до 127 лева. Т. е. разликата между това, което безработният получава като обезщетения, и това, което би получавал, ако работи, в едни области е равна на 50 лева, а в други е 127. А сериозните номинални разлики между областите в допълнителния доход, който безработният би получил, ако започне работа, най-вероятно създават и различна мотивация за връщане на работа. Тоест един безработен в област Видин или Кюстендил, получаващ обезщетение за безработица, вероятно е по-малко мотивиран да се върне на работа, отколкото човек в неговото положение в София.

Вторият капан е капанът на ниската икономическа активност

Той показва какъв е финансовият стимул човек, който получава социални помощи, да си търси работи. Ако отново вземем примера със съкратения човек от Ловеч, чиято заплата е била 67% от средната в областта, капанът е равен на 35.4%. Това означава, че ако се върне на работа, той може да получи 64.6% по-високи доходи. Разбира се, без да броим разходите, съпътстващи ежедневния труд. Колкото по-висок е потенциалният доход на едно лице, толкова по-малък е капанът на ниската икономическа активност, и обратно – колкото по-нисък е потенциалният доход, толкова по-висок е капанът.

Третият капан е на ниското възнаграждение за труд. Той показва какъв процент от брутния доход на работещия отива за данъци и съответно го лишава от различни социални помощи. От 2008 г. насам капанът за примерния работник от Ловеч е 21-21.6% – при теоретично увеличение на заплатата му от 67 на 100% от средната за областта той ще получи около 79% допълнителен доход.

Интересното е, че капанът на ниската икономическа активност и капанът на ниското възнаграждение за труд в България са сред най-ниските в ЕС, което би следвало да води до повишена активност за намиране на работа, увеличаване на квалификацията или полагане на допълнителен труд. Това обаче не се случва, най-вече заради високия дял на структурната безработица у нас и заради високия капан на безработицата, които водят до дълготрайно отсъствие от пазара на труда. Тоест високите стимули да не се търси работа, докато се получават обезщетения за безработица, намаляват шансовете за заетост, а колкото по-дълго човек остава незает, толкова по-трудно става да си намери работа.

Трябва да се вземат предвид обаче и териториалните дисбаланси. Така стигаме до
проблема с вдигането на минималната заплата, минималните осигурителни доходи и социалните помощи. Продължаващото повишаване на минималната работна заплата оскъпява цената на труда, което създава по-високи стимули за търсене на работа от страна на икономически неактивните лица и съответно води до по-нисък капан на ниската икономическа активност. Но от друга страна, предизвиква спад в тяхната конкурентоспособност на пазара на труда и съответно – на вероятността за намиране на работа (което пък създава трайно безработни и структурна безработица).

Всяко повишаване на осигурителната тежест чрез увеличаването на осигурителните вноски намалява стимулите за повишаване на икономическата активност на безработните, икономически неактивните и заетите на ниски заплати. В крайна сметка води до повишаване на стойностите и на трите капана.

Повишаването на размера на социалните плащания води до намаляване на стимулите за търсене на заетост от страна на безработните и икономически неактивните – т.е. води до повишаване на стойностите на капана на безработица и капана на ниската икономическа активност, а с тях – и на структурната безработица и броя на дългосрочно безработните. Намаляват и стимулите на заетите на ниски заплати да полагат допълнителен труд и да подобряват квалификацията си.

Традиционно нископлатените, но текущо безработни българи нямат особен стимул да търсят работа преди изтичането на срока, в който получават помощи за безработица. Това се променя едва когато обезщетенията бъдат преустановени.

Икономическата активност остава сравнително ниска, а изкачването по стълбицата на доходите – бавно. Това се дължи на трайното разминаване между уменията на работната ръка и нуждите на бизнеса, все още ниската производителност на труда и липсата на традиции в преквалификацията и ученето през целия живот.

Повишаването на минималната работна заплата, минималните осигурителни доходи и социалните плащания няма как да адресират тези проблеми. Напротив, с изключение на положителния ефект от увеличението на минималното възнаграждение върху стимулите на неактивните лица, и трите инструмента оказват негативен ефект върху разглежданите групи, а в голяма степен – и на стимулите на работодателите да създават заетост.

По-високото минимално възнаграждение води до по-малък шанс за намиране на работа, а оттук – и до по-висок дял на дългосрочно безработните, по-висока структурна безработица и съответно – спад на потенциалния трудов доход. Затова са необходими по-далновидни политики на пазара на труда, които да насърчават създаването и търсенето на заетост.