Когато за едно се отнасяше, а за друго се касаеше…

Главен герой на този фейлетон беше пожарникар, който коментираше и критикуваше пиесата „Хамлет”, след едно организирано от Пожарната посещение на театър.
Пожарникарът даваше оценки от висотата на самочувствието си на човек, на когото народната власт е дала правото да оценява самия Шекспир.
Не знам, ако този запис с пожарникарския монолог бъде преиздаден сега, какви асоциации ще събуди, но тогава в лицето на пожарникаря откривахме типичен представител на партийците-рабфаковци, от които зависеше всичко. Някои откриваха в образа и самия Тодор Живков.
Плочата беше толкова популярна, че вкъщи идваха гости специално да им я пуснем. Слушаха я за десети път и се заливаха от смях.
След толкова години си спомням един пасаж – за едно се отнася, за друго се касае”.
Предполагам, че Васил Цонев е подсказал по този начин, че не става дума за обикновен пожарникар и че фейлетонът „за едно се отнася, за друго се касае”. Тоест, трябва да се чете и между редовете.
По повод предишният ми постинг miro-san ме моли да разкажа как едно време сме чели и пишели „между редовете”.
На тази работа някои му викат „езоповски език” – тоест, пишеш за животинчета или за пожарникари, а искаш да кажеш някои истини за хората.
Жанрът „басня” не е задължителен.
Много истини се казваха или авторите се опитваха да кажат с исторически сюжети – примерно пиеси за живота в античността, където някой цар удиветелно напомняше велможите от днешно време.
Аз специално се бях специализирал в описанието на живота в едно семейство или в един трудов колектив, които в крайна сметка изглеждаха като един микромодел на цялото общество.
Трябва да се има предвид обаче, че властта се обслужваше от истински специалисти в разчитането на езоповския език. Те четяха и между редовете и откриваха съмнителни места даже там, където ги нямаше.
С разкриването на съмнителни послания те оправдаваха заплатите си и хранеха семейства.
Сред класическите въпроси, които се задавах на авторите, бяха:
– Къде е положителният герой?
– Прекалено внимание се обръща на „малката правда”, а къде е „голямата правда” на нашето време?
Можеше да се опишат какви ли не мизерии и пороци, но ако накрая партийният секретар разобличаваше негодниците и възстановяваше правдата, написаното минаваше.
В една пиеса аз обаче направих нещо невъобразимо – правдата възтържествуваше благодарение на Директора, а не на Партийния секретар. Тази революционна подмяна забеляза един немски критик, но твърде късно.
Поне две години от живота ми отидоха, докато ми разрешат да екранизирам разказът на Лиляна Михайлова „Глад за хляб”. Ставаше дума за драмата на три жени, постигнали много в живота, но забравили как се прави хляб т.е. истинска притча за откъсъването на властта от своите корени.
Подозрителни хора веднага откриха порочния замисъл и филмът не видя бял свят дълги години.
Официално цензура нямаше, но имаше достатъчно хора, които контролираха писането и говоренето. Да не говорим за автоцензурата.
Още в началото на журналистическата ми кариера тогавашният ми наставник в Радио Пловдив Кико Папазян ми изнесе лекция за това какво може да се пише и какво не може. Смисълът тна лекцията беше, че тези, които ще четат и драскат моите материали преди да видят бял свят, не са по-глупави от мен и умеят да четат между редовете. Така че да не си правя илюзии.
Един от уроците беше, че „онези” са особено чувствителни към думата „свобода” и много внимават в какъв контекст е сложена. И ако видя тази дума в материал на Веско Урумов, примерно, или в интервю с някой художник, по-добре да зачеркна цялото изречение.
Веско Урумов, лека му пръст, беше истински интелектуалец и се опитваше да каже някои неща между редовете.
Един ден трябваше да направя репортаж за етнографска изложба на родопски народни носии. От някаква брошура преписах, че родопската носия „се отличава със свободно паднали поли”.
Дадох материала си на „параф” и след малко го получих с едно единствено задраскано изречение – това за свободно падналите поли. Позачудих се какво съм сбъркал, бързо се досетих, че думата „свободно” е изпълнила парафьора със съмнение за някакъв съмнителен подтекст.
Един ден написах коментар за някакво филмови празници и започнах така „Вие сте в минутите на новата ни рубрика „КЛУБ 7”, посветена на седмото изкуство.
Така се случи, че лично директорът трябваше да подпише материала, той го прочете няколко пъти пред мен и накрая рече: „Абе има нещо дето ме съмнява, ама не мога да се сетя какво е.”
От Партията обаче се сетиха. Изразът „Клуб” плюс някаква цифра напомнял на „Клуб 238” /или нещо подобно/. Такъв клуб с цифра обединил през 1968 година чешките дисиденти. Цифрата била някакъв репресивен член от чешки закон.
От така наречените Чешки събития бяха минали 5-6 години, но някой в Партията знаеше, че съчетанието „Клуб” с цифра вероятно работи за враговете на истинския социализъм.
След още пет години се опитах да пусна рубрика „Клуб 59” – по броя на младите журналисти в Пловдив, но Партията продължаваше да помни и заглавието бе задраскано.
Велислава Дърева – тогава млада колежка, неуморно се опитваше да излъже системата.
Когато бе във вестник „Комсомолска искра”, номерата й минаваха, тъй като главният редактор Пешо Кошутански охотно поемаше ударите на собствената си глава.
След едно земетресение във Велинград, ако не се лъжа, което нанесе някакви леки щети на къщите, но на журналистите беше забранено да пишат – „да не се предизвиквала паника”, Велислава написа една притча за едно село, което се наводнило, и докато ръководството на селото умувало как да скрие истината, къщите направо отплавали с водата. А хората седели на покривите и махали за сбогом на своите ръководители…
След това Велислава я преместиха в Радио Плоддив, където хватката беше по-здрава. Обясних й, че тук такива номера не минават, но тя продължи да пробва. Написа как едно време княз Фердинанд се разхождал из Стария Пловдив „без охрана” – за разлика от Тодор Живков, разбира се, или как Франко си издигнал паметник, тъй като диктаторите обичали да си издигат паметници приживе – слушателят веднага трябваше да се сети за паметника на бай Тошо в Правец, но бдителното око на парафьорите за секунди разкри мръсните намерения на тогавашната дисидентка.
Имаше най-различни опити да се каже нещо извън правилата – например прочутата епизаграма на Райдо Ралин от „Люти чушки” „Сит търбух, за наука глух”. Епиграмата не казваше кой знае какво, но гарнирана с рисунката на прасе, чиято опашка прилича на подписа на първия ни партиен и държавен ръководител, вече си беше събитие.
Или акростихът от „Пулс” „Долу Тодор Живков”…
За тези неща се написа много в началото на 90-те години.
Днес човек може да пише всичко. Или почти всичко. Въпреки това – може би по навик, и сега се опитвам да пиша с някакъв подтекст, втори план, ирония. Само че малко хора разбират този начин на писане. И се чудя дали днешното поколение е загубило чувствителността си да чете между редовете или просто е по-глупаво.
Събрах публикации от този блог в книга „Наръчник на носталгика”, където иронизирането на миналото и носталгията е очевидно. Въпреки това много хора оплюха книгата – възхвалявал съм комунизма…
Абе може да сме по-глупави днес, но дай боже да не се налага да пишем и четем между редовете.

Впрочем, сетих се още истории, но стига за днес.

Евгений Тодоров, блог  zaprhoda