КРЕДИТНАТА КУЛТУРА КАТО ЕЛЕМЕНТ ОТ ОБЩОТО УПРАВЛЕНИЕ НА БАНКАТА

1. Кредитната култура като понятие

Какво е кредитна култура? Кредитната култура е част от рисковата култура на банката, като всяка банка се отличава с принципната си позиция по отношение на готовността си за поемане и управление на риска. Тази позиция се изразява чрез приетите правила по отношение на риска, апетитът към риск, настоящата и планирана структура на риска, както и структурата и мястото на рисковия мениджмънт. Те съставляват писаните и неписани принципи[1] на кредитирането на всяка отделна банка или банкова група и се явяват продукт от развитието както на управлението на кредитния риск в рамките на една банка или банкова група, така и на правно-нормативната база, регулираща банковия надзор.
Кредитната култура на една банка се отразява в рисковия мениждмънт, който включва следното:
· Определяне на целите на основата на визията и бизнес стратегията на банката;
· Дефиниция на индикаторите или критичните фактори за успех, които играят важна роля за постигане на целите;
· Определяне на стратегия за управление на риска (формулиране на целите и описание на инструментариума; стратегията на рисковия мениджмънт се основава на т.н. рискови стандарти, които представляват съвкупност от основните правила за поведение при управлението на риска в банката; те поставят основата на едно по възможност най-еднородно разбиране в цялата компания на целите на банката във връзка с рисковия мениджмънт);
· Планиране на общата рискова експозиция на банката;
· Идентифициране на кредитния и пазарния риск, както и на операционния риск (други видове рискове, като например ликвидния и репутационния риск в повечето случаи не могат да бъдат взети под внимание при измерването на риска поради липса на подходящи изчислителни методи);
· Оценяване/измерване на рисковете (измерването е основното условие за успешното управление на риска; докато разработването на концепти за измерване на пазарни рискове като например Value-at-Risk е доста напреднало, методите за измерване на кредитните рискове се намират на един по-незрял етап на развитие, поради ограниченото наличие на исторически данни);
· Управление (принципно съществуват пет различни стратегии за управление на риска: Избягване на риска, например чрез отказа на сделка или изоставяне на дадена сфера на дейност (последователно отказване на кредитни ангажименти, свързани с ниска кредитоспособност въз основа на определени съотношения риск-доходност или с оглед на риска, съзнателно определяне на основно поле на дейност – продукти, пазари, отрасли); Прехвърляне на риска, например върху пазарни партньори (Outsourcing) или застрахователни компании; Намаление и ограничение на риска, например диверсификация на риска, изискване на обезпечения или използване на техники за управление на кредитния риск, както и чрез спазването на определените ограничения за кредитния риск); Приемане на риска, например компенсация чрез дотиране на предпазни мерки по отношение на риска; Отстраняване на риска, например чрез премахване на организационен недостатък. Тези стратегии за управление на риска служат за целенасочено ограничаване на рисковите експозиции, което дава своето отражение върху определянето на рискови граници при отделните позиции или портфейли).
· Мониторинг (систематично регистриране и наблюдение на постъпилите кредитни рискове с цел да се установи дали те се движат в рамките на определените граници и дали по този начин е гарантирана способността на банката да понесе рисковете).

2. Принципите за управление на риска като градивни елементи на кредитната култура

Преди да обърнем по-голямо внимание на най-важните принципи за управление на риска, бихме искали да анализираме факторите или мотивите за новата кредитна култура.
Фактори на новата кредитна култура
· Диференцирано обезпечение със собствен капитал
Базел II предвижда диференцирано обезпечение със собствен капитал според рисковата експозиция на кредита и разпределение на кредитните рискове в различни класи по кредитоспособност. Сумата от всички кредити (на небанкови стопански единици) трябва и в бъдище да бъде обезпечена с най-малко 8% собствен капитал на банката, отпускаща заема. Но начислението на отделните кредити трябва да бъде според определения рисков клас. Банките трябва да държат толкова повече собствени средства, колкото по-ниска е кредитоспособността на кредитополучателя. Разходите за по-високото обезпечение със собствен капитал се предават от банките върху заемателите, което оскъпява финансирането за клиенти с ниска кредитоспособност.
· Засилваща се роля на рисковия мениджмънт
Освен върху указанията за определяне на изискванията по отношение на собствения капитал и разширените изисквания за публичност, моделът с трите стълба на Базел II се основава и върху засилващата се роля на управлението на риска. Банките са изправени пред предизвикателството да разработят вътрешни процедури и системи, които дългосрочно да осигурят подходящо обезпечение със собствен капитал, като вземат под внимание всички съществени рискове. Тези процедури са известни като т.н. вътрешен процес за оценка на капиталовата адекватност (ICAAP – Internal Capital Adequacy Assessment Process). Банките трябва да покажат, че имат подходящи процедури и системи, които следва да бъдат одобрени от надзорните органи. В противен случай те могат да бъдат санкционирани. С други думи, с въвеждането на съответните процедури и системи трябва да се гарантира способността на банките да поемат рискове.
· Повишаваща се роля на базата, върху която се изчисляват кредитните лихвени проценти
След като се определи способността на банката за поемане на риск, трябва да се провери доколко поемането на рискове си заслужава, т.е. необходимо е да се анализира какви шансове откриват това за нея (преценка на съотношението риск-доходност). Изискуемите лихвени проценти при кредитите се състоят от следните части: Разходи за рефинансиране; Производствени и юридически разходи; Разходи за собствен капитал (определени от закона за банковия надзор); Разходи за риск (исторически стойности, обективирани чрез рейтинга – изчислените вероятности за негативно отклонение); Влияние на обезпеченията върху кредитните лихвени проценти. Тяхното по-точно измерване и вземане под внимание при определянето на кредитните лихвени проценти става все по-важно. Определянето на съобразените с риска кредитни условия има две приоритетни цели: Осигуряване на трайна доходност от кредитния бизнес и свързаната с нея стабилност, както и мотивация за кредитополучателите за по-съзнателно поведение по отношение на риска.
Последствия за отпускането на кредити:
· В бъдеще ще има ясно разделение на кредитните изисквания на основата на изчислените вероятности за негативно отклонение и от това произтичащите разходи за поемане на риска. По тази причина кредитите с по-нисък риск ще станат доста по-евтини, докато тези с по-висок риск ще са по-скъпи.
· Обезпеченията ще играят все по-голяма роля при договарянето на кредитните лихвени проценти.
· Рейтингът ще повиши прозрачността и възможността за сравнение на кредитните лихвени проценти.
По-нататъшното развитие на кредитния риск мениджмънт предполага подходящо ограничаване на риска от неиздължаване, повишаване значимостта на рисковия контролинг, избягване на конфликт на интереси, както и повишаване ефективността на вътрешните процеси.
Два от най-важните принципи за риска, свързани със структурата и организацията на работа
· Ясно функционално разграничаване
Най-важното правило за структурата и организацията на кредитната дейност е ясното функционално разграничение на зоните, които инициират сделките и участват при вземането на кредитните решения („доходоносни области с наименованието „пазар”) от зоните (т.н.„пазарни последствия”), които при решенията за кредитите разполагат с още един, независим от „пазара” глас. И двете зони трябва да проверят самостоятелно всяка една молба за кредит. Това разграничение гарантира избягването на конфликт на интереси и отговаря на инструкциите, залегнали в стандартните изисквания за кредитния бизнес.
Основната компетенция на Пазарната зона лежи в инициирането на сделки (продажби), обслужване на клиентите, съобразено с техните потребности, и в разпознаване и регистриране на даден рисков фактор при негативно развитие.
Зоната Пазарни последствия обикновено поема следните задачи: разработване и гарантиране качеството на процесите на отпускането и обработката на молбите за кредити; Определяне на критериите за прехвърляне на задължения към отдела за проблемни кредити; определяне на правила за анализ на риска; оценяване на различните обезпечения; разработване, гарантиране на качеството и наблюдение на използваните методи за класифициране на риска; подготовка на решението за величината на рисковите провизии или амортизацията на определени кредитни ангажименти, контролиране на рисковете в портфейла, деловодство, свързано с управлението на риска.
В организационната структура на банката „Пазарната зона” трябва да съществува отделно от зоната „пазарни последствия” включително до нивото на управителните органи.
· Двойното гласуване като нова форма за регулиране на правомощията
Друго основно правило е регулирането на правомощията, новата форма на гласуването. В зависимост от вида, обхвата, комплексността и свързаният с кредитната сделка риск решението за отпускането на даден кредит изисква две одобрения от зоните „Пазар” и „Пазарни последствия” (принцип на двойното гласуване). Независимо от това всеки ръководител на отдел може да вземе решения, свързани с отпускане на кредити, в съответсвие със собствените му кредитни правомощия. При кредитни решения относно определен вид дейност или кредитни сделки под уточнени суми, които се определят в зависимост от риска им, или при иницииране на дадена сделка чрез трета страна, ръководителите на отдели могат да определят само едно одобрение като достатъчно. Обикновено едностранното одобрение се прилага при кредити с малък обем на основата на стандартизирани продукти в бизнеса с индивидуални и институционални клиенти (преди всичко малки занаятчийски или търговски предприятия и свободно практикуващи), но с прилагането на принципа на четири очи.
Възникването на двойното гласуване е резултат от повишеното съзнание за риска. До края на 80-те години консултирането и обработката на кредитите е извършвано от един и същ човек. Не е имало свързващи звена и за транзакцията е било необходимо одобрение само от една страна. В началото на 90-те години започна разделение на труда между зоните Пазар и Пазарни последствия с идеята да се осигури качеството на подадените заявления за кредит, при което все още се изискваше само едностранно одобрение. От 2000 г. се прилага разделение на труда между зоните Пазар и Пазарни последствия с цел постигане на по-висок контрол. Решението за отпускане на кредит се взима от две страни. Цялата отговорност за риска се поема от отдел Пазарни последствия (вземане и защита на решения, свързани с риска). Така задачата за избягване на риска се институционализира.
От 2003 г. рискът е критерият за разграничаването на клиентите с цел контролиране на риска, свързан с кредитната сделка. Така се осъществява разделяне на властта. При високорискови кредитни сделки е необходимо одобрение от две страни, докато при нискорискови кредитни сделки само от една страна.
В случай, че има противоречиви решения по отношение на даден кредит, трябва да има ясни правила: при подобни случаи кредитът се отказва или се прехвърля за одобрение на по-висшестоящо компетентно ниво. Обикновено има две звена, които отговарят за теми, свързани с пазарните последствия от кредитни сделки: оперативната дейност (оперативните пазарни последствия) се поемат от оперативния кредитен риск мениджмънт, а темите, засягащи стратегическите пазарни последствия се поемат от стратегическия риск мениджмънт.
Оперативните пазарни последствия, строго отделени от съответните пазарни отговорности, покриват следните процесуални стъпки:
· Бизнес анализ
· Кредитна администрация
· Саниране
· Мониторинг
Трябва да се има предвид, че в звеното Пазарни последствия се използват инструментите, методите и процесите, разработени от стратегическия риск мениджмънт. В стратегическото кредитно звено се включват следните теми:
· Координиране качеството на данните;
· Методи (рейтинг) и процеси (например: имплементиране на минималните изисквания за отпускане на кредит, Базел 2);
· Доклади за кредитния риск;
· Стратегически мениджмънт на кредитния портфейл.
И двете области са под едно и също ръководство – риск мениджмънта на банката. По този начин се гарантира разделението на звената „пазар” и „пазарни последствия”.

3. Типология на кредитната култура

Пет нови тези за кредитната култура
Първа теза: „Среща на едно и също ниво”
Пазарните отдели трябва да бъдат равнопоставени на отдела Оперативен риск. С други думи, ролята на пазарните отдели при вземането на кредитни решения трябва да се повиши. Отделът Риск мениджмънт действа под ръководството на управителния съвет. Новата кредитна култура изисква решението за даден кредит да се вземе не само от отдела за управление на риска, но и от пазарните отдели.
Правото на глас на пазарните отдели се проявава преди всичко при първото вземане на решение относно одобрение или отказ на дадена молба за кредит. Но това не е достатъчно за постигане на равнопоставеност.
Втора теза: Отсяваща функция на пазарните отдели
Действащите в конкретния пазарен отдел бизнес политика и бизнес модел би трябвало да направят възможно разделението на добрите от лошите кредитни рискове. Не е целесъобразно всяка молба за кредит при желание на пазарните отдели да бъдат проверявани от отдела Оперативен риск. Отсяващата функция трябва да се изпълнява от пазарните отдели и да бъде част от задачите на тяхното ръководството. Тази функция трябва да бъде част от съответния бизнес модел на пазарните отдели. Критериите за отсяване следва да бъдат определени от оперативния риск мениджмънт съвместно с пазарните отдели. Последователното изпълнение на тази отсяваща функция води до огромно повишаване на ефективността. По този начин отдел Оперативен риск получава възможност да се посвети по-интензивно на комплексни кредитни ангажименти, които изискват вземане на решение за отпускане на кредит по индивидуални критерии (специални случаи).
Включването на пазарните отдели чрез поемането на отсяваща функция в процеса на вземане на кредитни решения изисква тясно сътрудничество с риск отдела по отношение на съвместното изработване на отсяващите критерии.
С други думи, преди подлагането на една кредитна сделка на обстойна проверка на кредитоспособността, трябва от служителя на пазарния отдел да бъде извършена подготвителна проверка. При нея трябва да се провери за необходимия набор и съдържание на изисканите от потенциалния заемател документи, за да се сведе до минимум възможността от удължаване на процеса и допълнителни въпроси към клиента. Проверката трябва да стане на основата на малък брой, но изчерпателни (отсяващи) критерии.
Предварителната проверка има особено значение в сегменти с висок процент на отказ за отпускане на кредит, тъй като пълната проверка на кредитоспособността изисква огромен ресурс на отдела за управление на риска. Чрез предварителната проверка трябва да се избегне сключването на кредитни сделки, които имат голяма вероятност да бъдат отхвърлени и блокират допълнителен капацитет за анализ на риска. Свързаното с това намаление на работата за анализ на риска, прави възможно едно по-интензивно ангажиране с обещаващи сделки, което от гледна точка на риска и ефективността, е препоръчително.
Трета теза: Всеки пазарен отдел (бизнес единица) трябва да следва самостоятелна бизнес политика.
Като всяка култура, и кредитната култура преминава през промяна, културна промяна, която всъщност не е нищо друго освен вземане на кредитни решения на основата на постоянно променящи се правила. Затова изниква въпросът, кои са тези правила, които определят промяната на културата?
Без претенции за пълнота бихме искали тук на споменем следващите две правила:
Всеки пазарен отдел (бизнес единица) трябва да упражнява самостоятелна бизнес политика (ясно определени бизнесполитически цели, ръководство за съответната сфера на дейност). Основите на тази бизнес политика са изчерпателно описани в наръчника за кредитния риск на банката и в съответния бизнес модел (наръчника за кредитния риск описва действията на пазарните отдели). С други думи всеки пазарен отдел трябва да развие собствена кредитна култура.
По възможност всеки пазарен отдел трябва и да се специализира. Практиката показва, че страхът, че тясната специализация може да доведе до намаление на търговския обем, е неоснователен. Обемът се повишава поради развитието на основната компетентност, ноу-хау и повишаване на качеството.
Четвърта теза: Потенциалните клиенти трябва да бъдат запознати с кредитната култура
Включването на пазарните отдели в процеса на отсяване на кредитите улеснява не само развитието на съзнанието за риска у служителите, но и спомага за по-доброто ориентиране на клиентите сред продуктите и услугите на банката. Фронт офис служителят е носител и посредник на кредитната култура, която трябва да се представи на клиентите в една разбираема форма. Чрез това включване се повишава както качеството на обслужване на клиентите (клиентът знае точно, какво може да очаква от банката), така и бързината и скоростта на обслужване, което в крайна сметка прави възможно издигането над конкуренцията.
Пета теза: Стратегията по отношение на риска е станала неразделна част от съвременната кредитната култура.
Успешното развитие на кредитния бизнес изисква разработването на стратегия за кредитния риск. Тази стратегия не трябва да се обърква с бизнес стратегията. Тук става въпрос за две значително независими една от друга стратегии, които се прилагат в отделни процеси и едва след това се съгласуват една с друга, и при необходимост се променят.

Като вземе под внимание способността на банката за поемане на риск, определена въз основа на анализ на бизнесполитическата изходна ситуация, както и оценката на свързаните с кредитната дейност рискове, мениджмънтът трябва да определи стратегия за кредитния риск.

Принципно и трите стълба на Базел 2 са свързани със стратегията за риска. Първият стълб изисква както за кредитните, оперативните, така и за пазарните рискове насока към една стратегия. Третият стълб изисква от кредитните институти в рамките на разкриване на пазарна информация във всяка отделна област, изложена на риск, да се опишат целите и правилата за управление на риска. Качествените изисквания произлизат от втория стълб, от процеса на проверка от банковия надзор.
Според него банките трябва да разполагат с метода на капиталовата адекватност, за да преценят необходимото за тях обезпечение със собствен капитал в зависимост от рисковия им профил, както и да имат стратегия за запазване нивото на собствения капитал. Най-важните пет правила на този метод са: Контрол чрез мениджмънта и най-висшите управителни органи, добре обоснована оценка на поддържания собствен капитал, цялостна оценка на всички съществени рискове, надзор, деловодство и проверка на вътрешния контрол.

Четирите кредитни култури

Банките имат различни кредитни култури. Но когато те бъдат разгледани по-отблизо, се открояват четири основни типа, които много рядко могат да се срещнат в чистата им форма.
Ценностно ориенитирана култура (Values-driven Culture)
Най-висок приоритет: дългосрочно, устойчиво развитие
Движеща сила: Корпоративни ценности и последователна пазарна политика
Кредитна среда: отлична кредитна организация с малко изключения от политиката и отлична комуникация
Скрита политика: не е фактор; съобразена с вътрешно-нормативните правила
Фактор за успех: Осигурява равновесие между качеството на заема и генерирането на приходи; избягва тенденцията за свръхконтрол на кредитната функция.
Култура с насоченост към преки резултати (Immediate Performance-Driven Culture)
Най-висок приоритет: текущи печалби, цена на акциите.
Движеща сила: План за годишната печалба.
Кредитна среда: Обикновено със силна концентрация върху качеството на кредитите; изместването на приоритета става очевидно само по време на периоди на слабо търсене на заеми. При силни пазари е трудно да се открият разликите между ценностно-ориентираната и насочената към преките резултати кредитни култури.
Скрита политика: Конфликти с написаната политика по време на периоди на слабо търсене.
Фактор за успех: Трябва да се противопостави на изкушението за прекомерна експозиция при спад; кредитната администрация трябва да е достатъчно силна, за да конролира кредитната политика.
Производствено ориентирана култура (Production-driven Culture)
Най-висок приоритет: Увеличение на пазарния дял, на заемите и обема на продажбите.
Движеща сила: Стремеж към най-голям пазарен дял; пазарен план.
Кредитна среда: Пазарно-ориентирантираните банки са добре управлявани, със стабилни системи, контролни органи, и добро име, издържало на натиска за увеличение на заемите; Възможно е между служителите в кредитния отдел и прекия мениджмънт да има конфликти по отношение на приоритетите.
Скрита политика: Обикновено преобладаваща е писаната кредитна политика; Заемодателите приемат като своя главна задача производството на кредити.
Фактор за успех: Одобряването на кредитите се контролира най-вече от кредитната организация; ниски индивидуални критерии за отпускане на заеми; изисква силен кредитен мениджмънт, който да се противопостави на натиска за увеличаване на кредитите.
Нефокусирана култура, с насоченост към текущите приоритети (Current Priority-Driven Culture)
Най-висок приоритет: Несигурност; склоност към промяна в зависимост от преобладаващото търсене.
Движеща сила: променя се често според това „Какво искаме да бъдем?”; може да е оцеляване, избягване на проблем, или желание за конкурентноспособност; променя се, когато приоритетите се променят;
Кредитна среда: силно променлива; зависи от силата на кредитния мениджмънт или от текущите приоритети; всяко звено свързано с отпускането на заема може да има свое специално отношение към качеството на кредита.
Скрита политика: Липсата на постоянство и тенденцията за промена на приоритетите обърква заемодателите; няма яснота по отношение на желаното поведение.
Фактор за успех: Силното ръководство осигурява ясна посока; качеството на кредита може да бъде добро, ако кредитния мениджмънт, стратегиите и системите са стабилни.

[1] Принципът е познание, твърдение или правило, което създава основата за следващи разсъждения, твърдения и действия. Принципите най-често са: общопризнати и задължаващи, ясно формулирани, изчерпателни, съдържателни и убедителни, помощни средства за структуриране на сложни процеси или аргументи.

Статията е публикувана в бр. 1/2008 г. на сп. „Финанси“