Лутанията на американската външна политика

Ейми Чуа, в. „Ню Йорк таймс“

Неолиберализмът, който доминираше десетилетието преди атентатите от 11 септември 2001 г., се отличаваше със своята проста, но изпълнена с въодушевление визия. Комунизмът и авторитарното управление се провалиха. Така че свободните пазари и свободните избори се превърнаха в отговор на всички проблеми.

Демокрацията на свободния пазар, така удобно разпространена от глобализацията, трябваше да превърне света в общност от продуктивни и лелеещи за мира народи. Вместо това през последвалите години станахме свидетели на повтарящи се икономически кризи извън Запада, на геноцид в Руанда и в бившата Югославия, на все по-ревностен фундаментализъм и на все по-яростни антиамерикански настроения. Кулминацията на всичко това бяха терористичните атаки срещу Световния търговски център и Пентагона.
Дойде ред на неоконсерватизма. По своята същност неоконсервативната програма се основаваше на агресивно, интервентско използване на американската военна сила, която със или без международно ободрение да сменя чужди режими и да изгражда нови общества. И ако атентатите от 11 септември 2001 г. доведоха до краха на неолиберализма, иракското блато направи същото с неоконсерватизма.
После настъпи финансовият колапс от 2008 г., който нанесе смъртоносния удар и на неолиберализма, и на неоконсерватизма. Силата на неоконсерватизма зависеше от огромното богатство, което да бъде на разположение за финансиране на американската военна мощ в чужбина. Неолибералните икономики разчитаха, че американският капитализъм ще произведе това богатство. Днес тези две мечти са разбити на пух и прах, а вече политолозите са объркани и не знаят какво да мислят.
Неотдавна публикувани книги и трудове, посветени на външната политика, се опитват да предскажат каква ще е следващата голяма политическа тенденция. Само шепа от тях остават отпимисти за глобалното влияние на Америка. Например влиятелният историк Найъл Фъргюсън, автор на книгата „Възходът на парите“, е убеден, че е рано да бъдат отписани Съединените щати. Или както той отбеляза в статия за списание „Америкън интерест“, американският бизнес многократно е успявал да се измъкне от катастрофални финансови кризи благодарение на технологичните нововъведения.
Подобно нещо се случи чрез Ар Си Ей, ДюПон и Ай Би Ем след Голямата депресия, или чрез Майкрософт и Епъл след кризата от 70-те години.
Според Фъргюсън кризата с недостига на кредити, колкото и лоша да изглежда в САЩ, има много по-тежки икономически последици в чужбина. Още по-оптимистичен за бъдещето на САЩ е Джордж Фридман, основателят на частната разузнавателна агенция „Стратфор“ и автор на „Следващите 100 години“.
Забележително е твърдението на Фридман, че САЩ далеч не са на ръба на упадъка, а даже напротив, точно сега започват възхода си. Фридман дори прокарва отживялото твърдение, че военноморските сили остават жизненоважни през 21 век. И тъй като Америка контролира и Атлантиченския, и Тихия океан, тя на практика си е в позиция на глобална доминираща сила.
Доста повече външнополитически наблюдатели обаче са песимистични за пътя на Америка. Може би най-убедителният труд в тази насока е силно критичният манифест на Андрю Басевич „Пределите на властта: Краят на американската изключителност“.
Критикувайки безпощадно американската разточителност и развенчавайки мита за американската военна непобедимост, Басевич призовава към външна политика, кореняща се в смирението и реализма. Един от най-интересните аргументи на Басевич е че астрономическата цена на войната в Ирак, а не само неподлежащите на регулация спекулативни фондове и отпускането на ипотечни кредити на ненадеждни платци са допринесли пряко за финансовия крах от 2008 г. До 2007 г. американското командване в Багдад харчеше по 3 милиарда долара на седмица, твърди Басевич.
Същата година цялостната цена на войната в Ирак достигна 500 милиарда долара. Басевич не пести критики и по адрес на правителството на Барак Обама. Той описва екипа по национална сигурност на Обама като сбирщина от хора със стереотипни възгледи.
Според него планът на Обама за стимулиране на икономиката и обещанието да прати подкрепления в Афганистан са зловещи признаци за продължаващото саморазрушително поведение на президента. Въпреки всички тези противоречащи гледни точки за бъдещето на САЩ, те са индикация, че е дошло време, в което по-важните мислители на практика не предлагат нищо освен завръщане към нещо отживяло.
Критиците на ерата на Буш и Чейни описват тези осем години като катастрофално отдалечаване от традиционните американски принципи. Привържениците на управлението на Буш представят своите нови препоръки като съответстващи на по-ранни периоди на успешната американската външна политика. Доста ярък пример сред привържениците на Буш е неоконсерваторът Робърт Каган, който сега обръща поглед назад, чак до епохата на Студената война.
В „Завръщането на историята и краят на мечтите“ той пише, че международното съревнование сред великите сили е подновено. Така както беше в епохата на Студената война, и сега главните съперници на свободния свят остават Русия и Китай, а останалите страни все по-често избират да застанат на страната на по-силния и се идентифицират ту с единия, ту с другия лагер. Каган не крие носталгията си по годините на Рейгън. Басевич, яростен критик на неоконсерватори като Каган, също гледа благосклонно на завръщането към политиката от епохата на Студената война.
Но в неговия случай става дума за стратегия на възпирането. Басевич призовава САЩ да оставят исляма да бъде ислям. В крайна сметка мюсюлманите сами ще открият недостатъците на политическия ислям, подобно на руснаците, които сами откриха дефектите на марксизма и ленинизма.
Подобни намеци за връщането към духа от Студената война се долавят при Лесли Гелб в „Правилата на властта: Как благоразумието може да съживи американската външна политика“. Гелб, който оглавяваше Съвета за международни отношения, твърди, че политиката на възпирането и на разубеждаването е подценявана като политическо оръжие, въпреки че тя беше от огромно значение за американската победа в Студената война. Той смята, че тази политика е давала резултат в почти всички случаи, когато президентите са я заявявали ясно и категорично.
Докато Басевич и Гелб проповядват американска сдържаност, други гледат назад към нещо като нов уилсънов подход или завръщане към многостранния подход, към глобалното сътрудничество и меката сила. Тази тема обединява и книгите на Фарид Закария „Постамерикански свят“, на Строуб Талбот „Големият експеримент: Историята на бивши империи и модерни държави и търсенето на глобалната нация“, на Параг Хана „Втори свят: Как нововъзникващите сили преначертават границите на глобалното съперничество през 21 век“.
А какво да кажем за правителството на Обама? Ричард Познър, който неотдавна публикува „Крахът на капитализма“, вижда в сегашната политика нещо като завист към епохата на Рузвелт. Може би в това има известна истина. Подобно на Белия дом по времето на Рузвелт, правителството на Обама също изглежда решено едновременно да обнови международния подход, да преразгледа механизма на регулиране на икономиката и да похарчи много пари, за да излезе от икономическата криза.
При все това ако някои външнополитически лагер може най-добре да отрази най-доминиращото мнение сред американското общество, той е преди всичко лагерът на онези, които проповядват нова изолация, връщане към годините, последвали Първата световна война, когато САЩ отказваха да се присъденият към Обществото на народите. И дори и интелектуалците да призоват за по-космополитно виждане, все повече и повече американци се обявяват против преотстъпване на договори на външни изпълнители, срещу чуждите стоки, срещу имиграцията, срещу международните закони, и за протекционизъм.

Според допитване до общественото мнение на Галъп от февруари 2009 г. почти половината американци гледат на външната търговия като на заплаха за икономиката, а 65 процента вярват, че правителството харчи прекалено много средства за чужди помощи. Може би не е лошо, че нито един представител на външнополитическите кръгове не предлага нищо ново. Външната политика не е модерен танц. Изпитаното може би е по-добро, отколкото авангардистките и мечтателни прогнози. Остава обаче фактът, че в днешния свят, белязан от невиждани заплахи и крещящо разделение между идеите на елита и на широката общественост, е трудно човек да си представи, че пътят на Америка напред е всъщност връщане към миналото.

БТА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *