Мислите, че дълговата криза в Европа най-после свърши?

Непосредствената заплаха от банковата и фискалната кризи в южната периферия на еврозоната е намаляла и след една от най-дългите рецесии в историята – шест последователни тримесечия на свиване на икономиката, има дори слаби признаци на възстановяване.

Сред политиците от еврозоната, оптимизмът е осезаем. Марио Драги, президент на Европейската централна банка махна с магическа пръчка и очевидно успя да успокои икономически водовъртеж, пише Джереми Уорнър вThe Telegraph.

Това е благодарение на германската сърцевина, която отстоява и налага строгите фискални мерки за стабилизиране на европейските икономики.

Някаква форма на равновесие изглежда бавно се появява на хоризонта, но това едва ли е повод за празнуване. Безработицата в еврозоната вече е на непоносими нива, а парите за растеж просто не съществуват.

Краят на на процеса на унищожение на проблемните активи на банките не се вижда. Това води до стагнация на кредитирането и създаването на малки и средни предприятия и съответно на нови работни места.

Според доклад на Royal Bankof Scotland, банките в Европа трябва да хвърлят 3 200 милиарда евро, за да се съобразят с новите международни капиталови стандарти.

В най-новите си анализи Международният валутен фонд прогнозира структурна безработица в еврозоната – това е безработица, която няма да изчезне, дори кризата да свърши.

Още по-лошо, Европа е едва в началото на политическата, институционалната и структурната реформи, необходими за постигане на устойчив паричен съюз. Най-доброто, което може да се каже за кризата в еврозоната е, че тя е просто пасивна и във всеки един момент може отново да изригне.

Противно на по-оптимистичните икономически прогнози, това е доста вероятно да се случи в определен момент през следващата година, поради факта, че кризата в Европа винаги е била толкова политическа, колкото икономическа и финансова.

В Италия правителството съществува само благодарение на подкрепата от коалицията на осъдения Силвио Берлускони. А всички опити за структурни реформи изглеждат обречени.

В Испания, Мариано Рахой се опитва да отклони вниманието от обвиненията за корупция. Но няма решения за икономическите проблеми на страната.

Португалия изглежда е поела по пътя на Гърция, а почти една четвърт от държавния дълг трябва да бъде рефинансиран през следващата година.

Една от грешките на англосаксонските коментатори е, че скорошният крах на еврото беше прогнозиран само в контекста на икономическите, а не на политическите проблеми.

А единната валута е построена на базата на политически идеализъм – вярата в обща съдба и споделена отговорност. Неща, които на фона на мерките за икономии в Южна Европа, изглеждат все по-трудно достижими.

Колкото и да се мъчат политиците да ги отстранят, дисбалансите в рамките на еврозоната ще продължават да съществуват, тъй като голяма част от тях са следствие именно от единната валута.

Единственият начин да се разрешат проблемите е споделянето на тежестта чрез общ дълг и фискални трансфери между отделните държави от валутния съюз, така че цената на инвестициите и труда в тях да започне да се изравнява. Точно този подход обаче среща най-голяма съпротива.

Надеждата на европейските страни е, че отношението на Меркел към икономиите ще омекне след изборите в Германия, които тя най-вероятно ще спечели.

Но германският канцлер не е известна като човек на революцията, а по-скоро на еволюцията. В момента Меркел налага въвеждането на напълно функциониращ банков съюз като абсолютна предпоставка за успеха на единната валута. Подобен подход обаче ще изисква продължителни усилия, което означава, че еврозоната ще остане икономически депресирана за дълго време напред.