Наглост, немощ, некадърност

Като на митинг няколкостотин души протестират в тъмното пред затворена селска избирателна секция, неуспели да гласуват, макар че са идвали по няколко пъти и са чакали с часове. При преброяването в секция в областен град купчина бюлетини са обявени с лека ръка за невалидни, защото се отклонявали от идеалния хикс. Куп използвани бюлетини се въргалят край боклукчийска кофа на улицата в друг областен град.
Хиляди членове на избирателни комисии в столицата мъкнат чували с бюлетини и се лутат в тъмницата като в бежански лагер, докато часове наред чакат, за да предадат избирателните протоколи. Други стотици, успели поне да влязат вътре в залата, където работи Общинската избирателна комисия, скандират „Мафия! Мафия!”.
„Или са глупави, или са садисти“
Това са само няколко, типични за цялата страна, картини от българските избори през 2011-та. Мнозина справедливо отбелязаха сходството с времената, описани от Алеко Константинов преди повече от век. В последните 20 години обаче България така или иначе се бе откъснала в голяма степен от това сходство. Тъй че случилото се е израз не толкова на някакви печални „изконни” български политически традиции, колкото на характерните черти на днешното българско управление, провело избори „по свой образ и подобие”.
Първо, израз на законодателна немощ, некомпетентност и некадърност, заради които изборният процес бе „реформиран” точно толкова „успешно”, колкото и здравеопазването, пенсионната система, образованието или каквото и да било друго.
И в този случай, без да реши нито един от старите проблеми, като многобройните форми на изборна търговия и контролиран вот или пропуските в избирателните списъци, новият закон създаде нови проблеми с куп недомислици и откровена глупост.
„Законът е безумен! Написан е или от много глупави хора, или от садисти. Или е вратичка за фалшификации”, казва в телевизионно интервю председател на избирателна комисия.
Безумие, беззаконие и безнаказаност
Към „безумния” закон обаче се добави характерната управленска немощ и катастрофата бе гарантирана. В резултат от тази комбинация повсеместно и по цялата верига на изборната процедура бе нагледно демонстриран пълният набор от възможни неразбории и закононарушения, отварящи широко вратите за манипулации и потъпкване на конституционни права.
Оказа се например, че отдавна издирвани от държавата престъпници, присъстват в избирателните списъци и биха могли спокойно да гласуват. Което не можаха да направят хиляди граждани, кой знае защо поставени в някакъв „забранителен списък” от същата държава. Тя създаде „по свой образ и подобие” и изборната администрация – затворена, непрозрачна и некомпетентна, доминирана от партийност вместо от професионализъм.
„Перфектен хаос за милиони! Къде е гаранцията за легитимност на онова, което ЦИК подава като резултати? Това има ли нещо общо с избори, демокрация, с държавност въобще!“, описа резултата друг председател на избирателна комисия. Естествено, авторите на „перфектния хаос” няма да понесат никаква отговорност.
Цинизъм и дебелашко безочие
Може би затова, с характерното напоследък дебелашко безочие, те си позволяват нагло да отричат дори съществуването на проблема. Оказа се например, че хилядите неправомерно попаднали в „забранителния списък” сами са си виновни. А и, както бе обяснено в типичен тоталитарен стил, отнемането на конституционни права е без значение, когато броят на засегнатите е „пренебрежимо малък”.
„За първи път имаше правила, които да гарантират честността на вота”, обяви авторката на изборния кодекс. А ако някой не мисли така, то е защото губи изборите. Дали, доколко и чия победа или загуба са повлияни от безбройните изборни безобразия е трудно да се каже. Но породената от тях огромна вълна от съмнения и недоверие нанася достатъчно силен удар върху и без това кретащата българска демокрация.

Ясен Бояджиев, Дойче веле