Недостигът на инвестиции в света

Когато преди 70 години приключи Втората световна война, голяма част от света – включително индустриализираните Европа и Япония – е оставена геополитически разцепена и обременена с тежки държавни дългове, а много от големите икономики са разрушени. Очакваше се дълъг период на ограничено международно сътрудничество, бавен растеж, високи нива на безработица и крайни лишения в резултат на ограничения капацитет на страните да финансират големите си инвестиционни нужди. Но не това всъщност се случи, коментира Майкъл Спенс* за онлайн изданието project-syndicate.org.

Вместо това световните лидери възприеха по-дългосрочен план. Те усетиха, че перспективите за намаляване на държавните им дългове зависят от номиналния икономически растеж, а перспективите за икономически растеж, да не говорим за по-продължителен мир, зависят от световното възстановяване. Затова те използваха, и дори увеличиха, инвестиционните си счетводни баланси, докато в същото време се отвориха за международна търговия, за да подпомогнат възстановяване на търсенето. САЩ, която се оказа със значителен публичен дълг, но с малко изгубени материални активи, естествено прие ролята на лидер в този процес.

Два момента от следвоенното икономическо възстановяване са особено поразителни. Първо, страните не възприеха държавния си дълг като обвързваща константа, а вместо това се устремиха към инвестиране и потенциален растеж. Второ, те си сътрудничеха на няколко фронта, като страните с най-силни баланси укрепвиха инвестициите си на други места, привличайки частни инвестиции. Началото на Студената война може би насърчи този подход. Във всеки случай никоя страна не се справи самостоятелно.

Днешната световна икономика удивително много си прилича със следвоенния период: високата безработица, високите и повишаващи се нива на дългове и световният недостиг на съвкупно търсене ограничават растежа и генерират дефлационни рискове. И сега, както тогава, нивото и количеството инвестиции са системно неадекватни, а публичните разходите за материалния и нематериалния капитал, критичен фактор в дългосрочния растеж, доста под оптималното ниво от известно време насам.

Разбира се, изправени сме и пред нови предизвикателства. Динамиката на разпределянето на доходите се е преориентирала неблагоприятно през последните десетилетия, възпрепятствайки постигането на консенсус по икономическата политика. Застаряващите населения, резултат от нарастващата продължителност на живота и намаляваща раждаемост, също оказват натиск върху публичните финанси.

Въпреки това елементите на една ефективна стратегия за стимулиране на икономическия растеж и заетостта са подобни: наличните счетоводни баланси (държавни и частни) трябва да бъдат използвани за генериране на допълнително търсене и насърчаване на публичните инвестиции, дори това да доведе до по-голям ливъридж. Едно от последните изследвания на Международния валутен фонд (МВФ) твърди, че предвид излишния капацитет правителствата вероятно ще се възползват от значителни краткосрочни мултипликатори. По-важното обаче е, че фокусът върху инвестициите ще подобри перспективите за дългосрочен устойчив растеж, който ще позволи на правителствата и домакинствата да се стремят към по-отговорно намаляване на задлъжнялостта.

Както преди 70 години, така и днес международното сътрудничество е критично за постигането на успех. Тъй като счетоводните баланси (публични, квази-публични и частни) с капацитет за инвестиране не са равномерно разпределени по света, необходими са целенасочени глобални усилия, които включват важната роля на многостранните финансови институции, за да бъдат изчистени запушените посреднически канали.

Има изобилие от стимули за сътрудничество, които страните могат да използват чрез търговията, финансите, паричните политики, покупки в обществения сектор, данъчните политики и други лостове. В крайна сметка, имайки предвид свързаността, която характеризира днешните глобализирани финансови и икономически системи, пълното възстановяване на което и да е място е почти невъзможно без широкообхватно възстановяване на почти всички места.

И все пак, в по-голямата си част, ограниченото сътрудничество е пътят, който светът избра през последните години, като страните вярват, че те не само трябва да се грижат сами за себе си, но и че дълговете им налагат тежък натиск върху инвестициите, генериращи растеж. При липса на енергична международна програма за реинвестиране, паричната политика се използва за подкрепа на растежа. Но тя обикновено се фокусира върху местното възстановяване. А въпреки че неконвенционалните мерки намаляват финансовата нестабилност, тяхната ефективност в борбата с широкоразпространения дефлационен натиск или във възстановяването на растежа остава съмнителна.

Междувременно спестителите биват потискани, цените на активите изкривявани, а стимулите за поддържане или дори повишаване на ливъриджа се увеличават. Конкурентните девалвации, дори и да не са обявени цели на законодателите, стават все по-примамливи, въпреки че не решават проблема със съвкупното търсене.

Твърдението не е, че внезапната „нормализация“ на паричната политика е добра идея. Но, ако бъдат предприети мащабни инвестиции и програми за реформи като допълнение на неконвенционалните мерки на паричната политика, икономиката може да премине към по-устойчив икономически растеж.

Въпреки очевидните предимства, подобен координиран международен подход остава трудна задача. Въпреки че се водят преговори по търговски и инвестиционни споразумения, в по-голямата си част те са регионални. Междувременно многостранната търговска система се разцепва на малки парченца заедно с консенсуса, който я създаде.

Имайки предвид взаимовръзката и взаимната зависимост, които характеризират днешната световна икономика, нежеланието за сътрудничество трудно може да бъде разбрано. Един от проблемите изглежда са условията им, тъй като страните не желаят да се ангажират с допълнителни фискални и структурни реформи. Това е особено очевидно за Европа, където с известно основание се твърди, че без такива реформи растежът ще остане анемичен, поддържайки или дори изостряйки фискалните ограничения.

Но ако условията са толкова важни, защо те не спряха сътрудничеството преди 70 години? Може би идеята, че сериозно увредените икономики с ограничени перспективи за независимо възстановяване ще пренебрегнат възможността, която международното сътрудничество предлага, е била неправдоподобна. Може би тя все още е такава. Ако това е вярно, създаването на подобна възможност днес може да промени стимулите, да задейства необходимите допълнителни реформи и да изведе световната икономика по пътя на по-стабилно дългосрочно възстановяване.

* Майкъл Спенс е нобелов лауреат по икономика, професор по икономика в Stern School of Business в Ню Йорк, гостуващ научен сътрудник в Council on Foreign Relations и член на редица университети и научни институти.