Необходимостта от урегулиране на отношенията между банките и публичните финанси

С въвеждането на еврото като счетоводна валута през 1999 г. започна една невиждана дотогава в Европа фаза на кредитна експанзия, базираща се на безпрецедентно и безотговорно игнориране на свързаните с нея рискове. В резултат на това в някои от периферните страни на Еврозоната се образуваха ценови мехури на пазара за недвижимост. Едновременно с това рязко се повиши задлъжнялостта на домакинствата. Кредитният бум беше финансиран в значителна част с чужд капитал от други страни на Еврозоната. Така например, през 2008 г. вземанията на германските банки от банки в Италия, Испания и Ирландия възлиза на 2.173 млрд. евро. С избухването на финансовата криза започна масивно изтегляне на този капитал от тези страни. През 2013 г. вземанията на германските банки от банки в Италия, Испания и Ирландия намалява почти на половина до 1.110 млрд. евро. Този огромен отток на капитал доведе до рязко падане на цените на недвижимост и до драматично увеличаване на необслужваните кредити в портфейлите на местните банки.

Между 1999 г. и 2008 г. много частни инвеститори и финансови институти, търгуващи с облигации реализираха огромни печалби в резултат на повишаването на цената на облигациите от переферийните страни както и на недвижимостите. Някои банки реализираха години наред възвращаемост на собствения капитал /Return on equity/ от 25%, заплатите и премиите на работещите в тях достигнаха невиждани размери и прекрачиха всяка разумна граница.

Последвалата криза завари политиците напълно неподготвени. С цел да се предотврати колапса на цялата банкова система правителствата пристъпиха към рекапитализация на банките с държавни средства, включително и по пътя на тяхното одържавянане и предоставянето на достатъчна ликвидност за тяхното функциониране. Спасяването на банките се оказа обаче твърде скъпо приключение за правителствата. То доведе до рязко повишаване на бюджетния дефицит и като следствие на това до увеличаване на държавния дълг.

Досега обществената дискусия се води главно около необходимостта от премахване на противоречието между приватизацията на печалбите на банките и социализацията на техните загуби, прехвърлянето им върху плещите на данъкоплатеца. На практика се игнорира фактът, че когато публичните финанси се оказват в критично състояние, както сега това е положението в переферийните страни на Еврозоната, то от това най-вече страдат банките, които държат в своите баланси значителен обем от държавни облигации, с помощта на които се финансира държавния дълг на отделните страни. Така например, относителният дял на държавните облигации в актива ва италианските банки съставлява 10% и на испанските банки 9%. При това като правило преди всичко по-малки банки с консервативна кредитна политика инвестират своята свободна ликвидност в държавни облигации поради тяхната предполагаема по-висока ликвидност. По такъв начин възниква един порочен кръг, който следва да бъде разкъсан. Необходимо е да се създадат условия, при които банките да не натоварват публичните финанси, но и публичните финанси, т.е. държавата да не разчита така силно на банките като кредитор на нейните задължения.

Този проблем може да бъде решен само по пътя на усъвършенствуване на системата за регулиране на банките, чрез съответно изменение на изискванията за тяхната капиталова адекватност. Досега държавните облигации на страните-членки на Еврозоната се считаха за безрискови и като следствие на това не се изискваше заделянето на част от собствения капитал за покриване на евентуални рискове свързани с евентуалното им обезценяване. Кризата в Еврозоната опроверга по категоричен начин това погрешно убеждение. Затова въвеждането на надзорни правила за заделяне на част от собствения капитал за покриване на евентуални загуби при инвестиции в държавни облигации става все по-наложително.

Томас Тилман