Нова теория за принадлежността на България

Сякаш все нещо не ни е наред с промяната и прехода. Замислих се напоследък по-сериозно по въпроса. Ми то си струва да помисли човек за това. Постоянно вървим към светлото си бъдеще и постоянно то ни бяга и се губи в сияйната далечина. Не знам за другите, ама аз си мисля, че нещо не е както трябва. Някои други страни в нашия, и не само в нашия регион, се нагласиха и устроиха. Хората започнаха да живеят по-спокойно и да имат сигурност в утрешния ден. При нас какво е, всеки знае. Та, тези реалности ме накараха да отделя от скъпоценното си време за размишления над жизненоважни и световнозначими проблеми и да се опитам да осмисля има ли нещо гнило в тоя наш преход.
Малко по малко, картината се разкрива за всеки, който иска да я види. И аз, като изпаднах в транс и отворих сетивата си, започна да ми се оформя образът на реалността. Наистина не е нужно много, но човек трябва да погледне над формалностите. Човек трябва да се отдръпне крачка-две назад, за да има по-добра перспектива. Дето се вика „не можеш да видиш планината, ако си в подножието й“. Трябва да се отдалечиш, за да обхванеш цялата картина. Та така и направих де. Запитах се: „Гоним ли тия ценности, които трябва“, „Имаме ли тия ценности, които са споделени, там накъдето сме се устремили“, „Начинът ни на живот логично води ли ни към заветните ни цели“. От край време си знам, че отговорите на подобни въпроси са отрицателни. След като е така, защо вървим натам? Защо продължаваме да вървим в тая посока? Навярно защото изглежда добре в нашите очи. Виждаме как хората са подредили живота си и си казваме: Ей, това искаме и ние. Към това се стремим. И как тогава, след като все се стремим към това и го искаме толкова много, не успяваме да стигнем до там? Много просто. Това е грешната посока. Това са грешните ценности. Не е това животът, който ни допада и ни е по вкуса. Някои може да възразят, че не е верно. А защо не сме стигнали където трябва досега, ще питам аз? Там, накъдето гледаме в момента, хората са студени и не знаят как да се веселят. Те са като машини, и то добре смазани. Всеки, който е ходил там, ще го каже. Ние не се вписваме добре в тая картинка. На нас ни дай живота. На нас ни дай кръчмите, музиката, алкохола, хапването, сбирките с верни другари и слабата заинтересованост от близкото и по-далечно бъдеще. А ние сме се запътили към едно място, дето всичко е свръхрегламентирано и контролирано. Към едно място, където човек не може спокойно да се изпикае в градинката защото ще го затворят и накажат, сякаш кой знае кво е станало. Свобода ни трябва на нас, не контрол! Пари ни тряват на нас, не акъл! Ний си имаме достатъчно акъл да излъжем държавата, да подкупим, да корумпираме, да покажем инициативния си и свободолюбив дух.
Ама къде сме тръгнали тогава, се запитах. Всичко това е една огромна грешка! Даже потръпнах от чувството, като осъзнах това. Толкова години и толкова животи и усилия за тоя дето духа. Напразни години и напразни усилия. Затова е много важно начело на държавата да стоят прозорливи хора. За да усетят накъде да водят народа. За съжаление така излиза, че досега никой от управляващите не си е задавал реално подобни въпроси. Всички са карали по инерция и по течението. Ужасна мисъл е това, но ако е действителността, как може да продължаваме да я отричаме. По-добре късно, отколкото никога. Предците ни пак се оказват прави. И продължих да се оглеждам за разрешение на този проблем. Не ми трябваше много време, за да разбера накъде всъщност трябва да вървим. Към какво да насочим усилията си. Къде може да намерим сходни с нашите ценности. Отговорът е толкова лесен, че всеки би се засмял, че не го е видял и сам.
Има! Всъщност има такова място и такава общност, която се всписва в начина ни на живот. Има народи, които живеят като нас и търсят същите неща от живота, каквито и ние. Това са страните и народите на Централна и Южна Америка. Колкото странно и да звучи на пръв поглед, ако човек си даде шанса дори малко да обмисли за какво иде реч, нещата ще започнат да си идват на мястото.
На първо място изпъкват процесите, които протичат в тамошните страни. И те като нас са в преход. Някои от тях са в обратния на нашия преход – от капитализъм към социализъм, ама това не е толкова значимо. Преходът си е преход и са важни процесите, които текат, докато той се провежда. Изменят се икономиката, социалната сфера и здравеопазването. Разрушават се старите порядки и се създават нови. Няма значение дали старите са били добри и работещи. За да се направи добре една реформа, е необходимо да се изкорени старата система. Затова колиш и бесиш, събаряш и зариваш, изгаряш и сриваш. Най-добре е нищо да не остане от това, което е било. Колкото по-малко остане, толкова хората по-малко ще си спомнят. А като поотмине и малко време и поизмрат поколенията, живели в прежните условия, никой няма да може да каже от първо лице истина ли е било или лъжа. Всичко ще бъде забравено и на хората ще бъдат насадени само спомените, които са полезни за новоуправленците.
20 години вече в страната ни тече подобна реорганизация. Не съм запознат в подробности с тия процеси в Американските страни, но смея да твърдя, че в България са проведени и се провеждат успешно. Всичко наследено беше обявено за ерес и се унищожаваше систематично. Интересното е, че дори политическите наследници на преждеуправляващите се отрекоха от порочното си минало. Закопаха и зариха всичко, за което предците им се бяха борили. Всичко, което бяха създали и построили. Но точно така трява да се строи. За да построиш нещо ново и здраво, трябва да събориш всичко що е било преди това. Тука ми идва асоциацията с кулите–близнаци, които паднаха жертва в името на демокрацията и борбата срещу световния тероризъм. Останките бяха разчистени до дъно. И вече тогава се започна строежът на новата и по-добра сграда, която ще ги наследи.
Какво общо може да има тоя наш стремеж със стремежа на Европа да се учи от миналото си. Европа, която не забравя и не разрушава безогледно и безпощадно наследеното от предците си, па били и те луди диктатори. Чувал съм, че има концлагери, които все още се издигат и напомнят времената, когато са били на върха на славата си. Това е един ужас, който ние бихме искали да забравим и загърбим. Унищожаването на Мавзолея на Димитров беше показен пример за нашата безпрекословност към тия неща. Не, по това не приличаме на европейците. Те помнят, ние забравяме. Те оставят паметници, ние разрушаваме неудобните нам. Латинска Америка – там хората правят като нас. Натам трябва да обърнем взора си.
Друго, което ме насочи да асоциирам България със страните от тамошния регион, е икономическото положение и провежданата икономическа политика, допринесла за това положение. Без да се налага да се изпада в сложни сатистически и икономически терминологии, всеки може да съпостави нещата. В България малка част от хората живеят в лукс. Повечето от населението тъне в нищета. Средна класа почти няма. Икономиката зависи силно от вноса, понеже производството е почти унищожено. Хората харчат по-голямата част от приходите си за стоки от първа необходимост – храна най-вече. Голяма част от населението е съсредоточено в големите градове и предимно в столицата – процесът, познат ни като урбанизация от близкото минало. Само че тогава се извършваше насила, а сега хората от немай-къде отиват да търсят прехраната си по тия места. И на никого, ама на никого не му прави впечатление това. Всеки управленец и виден човек ще каже, че това са нормални процеси и така трябва да бъде. Ама в Европа не е така. В Европа се стремят да върнат обратно хората по малките градчета и селата. В Европа ги е грижа за обезлюдяването и опустяването на по-вътрешните райони и земи. Те там са луди да мислят, че от това може да излезе нещо хубаво. Ние не споделяме тая вяра. Ние не приличаме на европейците по това. Виж, Латинска Америка напълно се вписва в нашите представи за нормална социална и икономическа обстановка. Към това се стремихме последните години и това сме постигнали досега. Според мен – напълно успешно и безпрекословно. Така че и по това принадлежим на друга общност, нe на европейската. Въобще не бива да се заблуждаваме повече. Колкото по-дълго го правим, толкова повече ще страдаме. Наместо да продължаваме да се измъчваме, трябва да преглътнем горчивия хап и да признаем истината, колкото и да е тежка.
Като погледнах правосъдната и правораздавателната ни система, за мене лично вече нямаше съмнение. България принадлежи към общността на държавите от Латинска Америка. Европа от много време ни говори за необходимите реформи в тая сфера. Ама как да направиш нещо, ако не го вярваш и ако не го изповядваш? Усилията ни в тая област се свеждат до обяваване на намерения, които никой не следва. Приемаме действия и насочваме усилията си в подобряване на тая система, но винаги и само на думи. Въпреки това успяхме по някакъв начин да излъжем Европа и да я накараме да мисли, че това са и наши ценности. Но хората не са слепи и глупави. Те са доверчиви и добронамерени. В последно време европейците започнаха да се усещат, че с доверието им е злоупотребено. Започнаха все по-силно да усещат, че може би не са направили правилния избор, като са приели България за член на ЕС. А защо е така? Ами те започват все по-ясно да виждат, че ценностите ни са по-различни от техните. Те се борят за намаляване на корупцията и издигане на гражданското общество. Ние, от друга страна, обезсилваме гражданските организации и усложняваме живота на населението с безмислени нормативи, често обслужващи конкретни интереси. Но иначе пък тръбим, че всеки може да си потърси правата по належащия ред. Само дето тоя ред е толкова объркан и бавен, че човек се отчайва още преди да е започнал. А в Европа държат на бързото и безусловно правораздаване. Съжалявам, ама това нас не ни блазни. Годините на прехода доведоха до тясно обвързване на държавните интереси на нашите водачи с личните им интереси. Пословични са примерите и обществена тайна е как някои управленци се замогнаха за броени месеци и направиха всякакво предприемачество и икономически правила да изглеждат смешни. Не мога да не спомена един пример, който кънти в главата ми, а именно – така нареченият цар. От един от най-бедните аристократи в Европа той се превърна за отрицателно време в един от най-заможните. Това разбира се на фона на обещанията и уверенията, че е дошъл за благото на народа. И тоя псевдо-цар на България направи всичко, което му беше необходимо, и вече няма и да го видим и чуем. Корупцията ни е вкоренена в мисленето и разбиранията на хората до най-ниските равнища. Тя е в нашите разбирания за това как работи системата и как е устроен животът. Всеки я разбира и приема, макар и да не му е приятно да живее с нея. Има ли нужда да казвам как е в Европа и в какво изповядват европейците? За престъпността да говоря ли въобще? Огромно нарастване…а колко вкарани в затвора има? Редовно чуваме за хора с по няколко висящи дела и виждаме как синчета на разни политици и магистрати се измъкват с минимални присъди или безнаказани. Е, Европа вижда това и не е щастлива. Това не се вмества по никакъв начин в нейните разбирания. Виж в Латинска Америка обаче това е напълно нормално. Това си е начин на живот там, точно както и у нас. Което ме подсети, че от известно време насам отвличанията в България се увеличиха значително. Това допълнително ни приобщава към групата на латиноамериканските държави. Престъпността, корупцията, неработещите добре правосъдна и правоналагаща системи, са може би най-ярката отличителна черта, по която не се вместваме в европейските разбирания и ценностна система.
Тия дни, във връзка с празниците, със смях на уста и тъга в сърцето се открехнах за още една прилика и ценност, която споделяме с общността на страните от Централна и Южна Америка. Само при тях има фиести и карнавали по седмица и повече. Това като че ли бе черешката отгоре на всичко друго. Такива празници и почивки се правят с една-единствена цел. Хората да се занимават с празнуване, а не с оплакване на живота си. Това всеки почитател на стратегиите като „Цезар“ го знае. А като казах Цезар, се сетих, че именно в древния Рим тоя тип манипулации са били усъвършенствани до предела си. Както и да е, на Европа подобно поведение е неприсъщо. Там се опитват да осигурят благоденствието на народите си на всекидневна база, а не само за да им замажат очите. Ние не сме устроени така. Ние обичаме да има фиеста и карнавал. Ние обичаме да цвърчат кебапчетата и да се лее бирата. Ние обичаме да е прясна салатата и студена ракията. Ние обичаме да подлютим пържолите и да наточим виното…па макар да е само за празниците и след това да се налага да се лишаваме до другия път. Това е начинът на живот и на латиноамериканците и ние се вписваме тотално в техните разбирания.
Та така, следвайки тоя ред на мисли, аз за себе си разбрах защо не ни се получава реформата. Разбрах защо все ни убягва целта, към която се стремим. Просто това не е нашата цел. Това не са нашите мераци. Това не е нещото, което ще ни накара да сме щастливи. Там няма да намерим отговорите на въпросите си. Там само ще намерим още въпроси и още път за вървене. Това само ще ни носи повече стрес, повече нещастие и повече мъка.
Затова аз призовавам всички бъдещи управленци да се осъзнаят и да отворят очите си за реалността. Да се вземат в ръце и да докажат, че наистина мислят за благоденствието и просперитета на страната. Да насочат усилията ни в правилна посока, за да не губим повече време в лутане. Нека се стремим към общността, към която наистина принадлежим. Нека да оставим ЕО да следва пътя си и ние да следваме нашия. Нашият собствен път, обусловен от нашите вярвания и разбирания. Пътят ни, определен от изконните ни ценности. Това са ценности, които ЕО не споделя. Това са ценности, които се споделят от страните в латиноамериканския регион. Затова, господа управленци, моля ви, за светлото бъдеще на децата ни, направете необходимото! Предлагам да се започнат преговори за присъединяване на България към общността на латиноамериканските държави. Ако те нямат още единна организация, нека ние бъдем пионерите на тая идея. Така след време ще имаме и водеща роля в една такава уния.

Владимир Бояджиев
Econ.bg