Олимпийски надежди

Какво трябва да е отношението на държавата към спорта?! Това е въпрос, на който няма лесен отговор. Дали да оставим всичко на пазарните сили и само от време на време на веем националния флаг или пък държавата направо да се заеме с организацията и финансирането на спорта и да гледаме например, спектакъл със синхронно плуване на „най-големият национален празник“ на Северна Корея, а именно… рождения ден на местния диктатор Ким Чер Ир?! Да, както във всяка друга област, така и тук спорът до каква степен държавата трябва да се меси в спорта тече с пълна сила.
През последните дни темата стана актуална и у нас. Родните олимпийци жънат „успехи“ отвъд океана, а тукашните зевзеци се скъсват да ги осмиват и да си искат обратно парите. Дискусиите за нашенския манталитет – скачане до небесата при най-малкия успех и злобни ругатни при липсата на такъв – също е интересна, но тя не е тема на настоящото писание. Темата тук не е националният манталитет или пък успехите на родните олимпийци, а по-скоро ролята на държавата във финансирането на спорта и по-конкретно на олимпийските ни авантюри.
Спортът има своята социална и здравна функция – в крайна сметка всички знаем, че „спортът е здраве“. Изхождайки от това е лесно да си обясним факта, че държавата провежда някаква политика в тази област и най-просто казано харчи някакви пари. Само че когато говорим за високи спортни постижения и олимпийски медали, то дискусията не е социална или здравна. Олимпийските ни представители определено са по-здрави и по-дисциплинирани от средностатистическия българин, така че там въпросът е по-скоро в сферата на престижа и патриотизма. Трябва ли държавата (тоест всички ние) да плащаме, за да вземем някой и друг медал от олимпийските игри? Или пък за да се класираме на световното по футбол?
Тук въпросът също е отворен за дискусия. В съвременния свят най-добрите спортисти обикновено се „уреждат“ сравнително добре, тоест те по-скоро нямат нужда от държавно подпомагане. В същото време, тези които не се справят толкова добре, стават обект именно на изказвания от типа на „..ама на тези защо им плащахме билетите и подготовката, като файда никаква!“. С други думи държавното финансиране на високите постижения в спорта си е сложна работа. Отказването от такова също не е лесно – ако тотално абдикираме от финансирането на „високите постижения“ и олимпийските авантюри, то най-вероятно ще се надигне такъв шум (и то от известни имена, които са ни радвали през годините), че накрая всички негативи ще бъдат понесени точно от тези, които са взели решението да не се харчат парите на данъкоплатците за медали.
И все пак, колко пари харчим за високите постижения и олимпийските ни участия?
Програмният бюджет на спортното министерство ни дава доста ясен отговор на този въпрос, при това за години напред. Разходите за по-общата (и не дотам ясна) програма „Спорт за високи постижения“ са около 34 млн. лв. през настоящата година, с тенденция да нарастват плавно през следващите 2-3 години. Програма „Олимпийска подготовка“ пък ни струва над 18 млн. лв. през 2010 г., като в навечерието на летните игри в Лондон 2012 сумата ще прескочи 20 млн. лв.

Източник: Програмен бюджет на Министерство на физическото възпитание и спорта 2010 г.
Наред с подготовката, олимпийските игри означават и разходи за екипировка, билети и най-общо казано, официална делегация. В това отношение, игрите във Ванкувър 2010 ни струват 0.5 млн. лв. Това звучи доста, но пък е далеч от разходите за игрите в Лондон през 2012 г., където се очаква да похарчим 1.2 млн. лв. за делегацията. Интересно е и сравнението с други родни олимпийски участия (младежки и параолимпийски). На практика, летните младежки олимпийски игри в Сингапур през тази година ще ни струват повече отколкото настоящите във Ванкувър.

Източник: Програмен бюджет на Министерство на физическото възпитание и спорта 2010 г.
В спорта резултатът е лесен и видим за всички. Или си с медал, или не си! Или си на световно, или не си! Гледаемостта на българските спортни прояви е доста висока – наскоро една телевизия обяви, че мач от българското първенство по футбол е бил доста по-гледан спрямо мач от шампионската лига, при това мачовете са били последователни и по един и същи канал – което ще рече, че хората се интересуват и съответно са запознати с резултатите на родните спортисти. Именно в това се крие и причината за коментарите в момента – всички виждат, че резултат няма, а в същото време е ясно, че някакви пари са дадени, което предизвиква и съответната негативна реакция. Ето, че дори и обикновеният човек мисли рационално – щом са дадени пари, трябва да има резултат! Добре, но в случая става дума за сравнително малко пари (примерно парите за олимпийска подготовка през следващите 5 години ще са по-малко от парите платени за поредната отсечка на магистрала „Тракия“) и в същото време са замесени и други стимули – примерно патриотизъм. Какво би станало обаче, ако приложим същия принцип спрямо всеки един разход на държавата? А тук вече говорим за над 26 млрд. лева за 2010 г. Дали българският народ е получил медали (тоест задоволителен резултат) срещу тази сума?
 

[1] Примерно бюджетът на спортното министерство е около 50 млн. лв. на година, а новата спортна зала в София ще струва почти 100 млн. лв.

Петър Ганев, ИПИ