Оставихме пристрастените сили да ремонтират системата

Тони Джаксън

Макар и да ни е тъжно, налага се да признаем, че сме свидетели на нов балон на активите. Той може да е най-жесток в нововъзникващите пазари, но е достатъчно явен и в развития свят. Основната причина, разбира се, са действията на правителствата в опит да отстранят щетите от последния път. И макар моделът вече да е станал обичаен, ужасяващо е, че това избухване се случва толкова скоро след най-големия балон, който помним. Но това е логиката на пристрастяването – по-големи дози за по-кратко време.
Нека анализираме събитията в контекст. Още от 30-те години е очевидно, че правителствата действат с цел да облекчат тенденциите към спад в икономиката. Впоследствие се оказа, че трябва да стимулират и пазарите.
Причината е ясна – спадът на пазара поразява финансовата система, която сега е достатъчно доминираща, за да предаде заразата директно на по-широката икономика. Научихме, че един пазарен срив може да принуди правителствата да налеят толкова много ликвидност, че да изопачат икономическите си приоритети за години напред.
Забелязва се и пряка аналогия със 70-те. Тогавашното мнение бе, че основната цел на икономическата политика е пълната работна заетост. Всеки фактор, който я заплашва, трябва да се пребори чрез улесняване, а произтичащата инфлация да се толерира като част от лечението. Тогава инфлацията скочи до такива нива, че трябваше да й дадем отпор дори с цената на спад на заетостта. Сега можем да се сблъскаме с подобна перспектива, само че заплахата вече е в посока инфлация на цените на активите.
Хоризонтът обаче трябва доста да се смрачи, преди подобни радикални стъпки да станат политически приложими. Все още не сме стигнали дотам. А най-ясното доказателство можем да търсим в хората, на които бе поверено справянето с последната криза. В САЩ финансовият министър Хенри Полсън, бивш шеф на Goldman Sachs, се зае да реформира системата, за чието създаване бе помогнал. Той поне вече бе назначен. Финансистите във Великобритания бяха специално свикани да се справят с проблема.
Центърът за изследване на социално-културната промяна (Cresc) към Университета в Манчестър анализира два доклада за кризата, възложени от британското правителство и изготвени под ръководството на инвестиционни банкери. Тогава институтът ги сравни с Доклада на Уилсън от 1980 г. и Доклада на Макмилан от 1931 г. Първата разлика е, че последните разчитат за над половината от анкетираните и за доказателствата на членове на финансовата общност, докато първите хвърлят мрежи много по-широко. Втората е, че по-ранните доклади са били с по-отворен край. Една трета от публикувания Доклад на Макмилан например е посветена на разногласия и уговорки, а заключенията му са колебливи, т.е. ефективно отваря темата към дебат. Последните доклади, заключават от Cresc, целят да приключат спора в полза на статуквото.
От една страна, това е разбираемо. През годините финансовата система стана толкова сложна, че само онези, които са прекарали живота си в нея, могат да я разберат.
Пречките обаче са еднакво очевидни. Подобно на съветските реформатори от ерата на Горбачов, онези, които са най-добре оборудвани, за да бърникат в системата, са и най-неспособните да си представят живота без нея.
Произтичащото единодушие е още по-шокиращо, защото двама висши представители на системата – управителят на Bank of England Марвин Кинг и председателят на британския финансов регулатор Адеър Търнър, бяха против. Първият заяви, че банките, които са твърде големи, за да фалират, са твърде големи и точка. Вторият допълни, че много от финансовите продукти във вида, в който са в момента, не носят социална полза. И двата извода може да изглеждат очевидни сами по себе си. И двата бяха отхвърлени начаса от британския политически елит. Изглежда невероятно онези, които са толкова несклонни да реформират финансовата система, да са готови да преосмислят отговора си на балона на активите, който онази система създава. Накратко, нещата ще трябва да се влошат, преди да се подобрят.
Но си струва да се запитаме какви ще са резултатите за пазара, ако правителственият стимул бъде изтеглен накрая. Като изчислим всичко, въздействието със сигурност ще е здравословно. Облигациите може и да пострадат до степен, че повече да не могат да се радват на изкуствено ниските лихви. Но в сравнително отношение поне акциите ще спечелят. И ако капиталовите пазари в момента са сцена за комарджиите, това е така отчасти защото подкрепата на правителството ги накара да се разполовяват и удвояват на няколко години. Цената за тази волатилност е изчислена в риск премиума на акциите. Ако оттеглим подкрепата, акциите ще станат много по-стойностни.
Иначе казано, ако пазарите бъдат оставени да намерят сами подходящото ниво, второстепенните щети ще се появят само в началото. И в крайна сметка голямата полза ще е във връщането на фондовата борса до първоначалната й роля на посредник за осигуряване на финанси за икономиката.