Поне 35 хиляди празни жилища има в София

– Арх. Бакалов, как според вас може да се опише състоянието на българската архитектура в последните 25 години? Какви са успехите и неуспехите в развитието й през този период?

– Архитектурата е израз на развитието на обществото. Бурното строителство от средата на миналото десетилетие доведе до презастрояване на Черноморието, някои от планинските курорти, както отчасти на София и големите градове. В момента в столицата според мен има поне 35 000 празни жилища, като, разбира се, не всички гледат към Витоша. Същото се отнася и до значителен брой офиси. Те се предлагат на високи цени за нашите стандарти, като предприемачите изкуствено ги задържат.

За последния четвърт век минахме през няколко етапа на развитие. В първите години след 1990 г. индустрията бе в спад и това се отрази негативно и на архитектурата. След това дойдоха значителен брой западни фирми и се изградиха главно офис сгради и молове с техните технологии. През тези години станахме свидетели и на мутробарока и разбрахме на практика максимата, че който плаща, поръчва и музиката. Така доста често архитектите не успявахме, колкото и да се опитваме, да влияем на инвеститорите да се спазват нормите на естетиката и функционалността.

С малки изключения вече е правило предприемачите да държат повече на количеството квадратни метри, а не на комфорта, който да предложат на купувачите. Време е да стане обратното. Използвам да направя аналог на изминалите две десетилетия и половина с периода на 30-те години на миналия век. Тогава са били изградени едни от най-красивите кооперации и домове в столицата, привнесен опит от Европа. Причината е, че тогава архитектите са били освен проектанти и предприемачи и сами са си финансирали реализацията на проектите. По този начин се защитават най-добре интересите на обществото, защото професионалистът е отговорен изцяло за качеството на градежа. Най-известните ни архитекти и строители от онова време са дарили немалка част от построеното за обществено ползване, като например сградата на БИАД и др.

– Това възможно ли е днес – архитектите да станат предприемачи?

– Няколко колеги работят на този принцип. Подобен модел е възможен и трябва да го наложим, защото нямаме друг избор. Не го ли върнем, сме обречени на застой. Не става въпрос обаче бизнесът да замести държавната политика. Предприемачеството е ковачница на кадри за управлението на всяка страна.

Не е възможно, нито необходимо повечето архитекти да станат предприемачи. От друга страна, не само в България е вечен спорът между строителите и архитектите. Първите печелят поръчката, а вторите им работят за дребни пари. Архитектът е подчинен на предприемача и трудно може да прокара професионалните си знания.

Отделно у нас има проблем и с обществените поръчки в строителството. Те сега преобладават в отрасъла. Обикновено строителят печели поръчка и възлага на проектанта да му направи такъв проект, който му изнася на него, за да реализира максимална печалба. На практика има нещо сбъркано. От САБ искаме и постоянно настояваме за всички сгради (без специализираните) първо да се направи конкурс за проект. Той заедно с проекта обикновено струва не повече от 2-3% от общата стойност на обекта. След това строителят следва да се конкурира с останалите кандидати само за цената и сроковете на изпълнение, а не за качеството, защото то е предвидено в проекта.

Сега обаче не се следи отговорно за качеството. За това и ходим по криви плочки, образно казано, защото спечелилият поръчката гледа да изкара повече пари за сметка на всички останали в процеса, от което страда главно обществото ни.

– Какви законодателни промени трябват, за да се върне водещата роля на архитектите и проектантите при реализация на строителните проекти?

– Най-важното условие е при обществените поръчки конят да е пред каруцата. Не трябва да се прави конкурс, без да има проект или само с теоретични условия. Така се връща ролята на архитекта, защото той е отговорен за качеството. Трябва усъвършенстване на нормативната уредба. Не трябва например да се издава разрешение за строеж върху документация, която не е собственост на възложителя. Това е „нон сенс” и поради несъвършенството на законовата обвързаност главните архитекти не могат да влияят на това. Няма логика, когато не е изплатено възнаграждението за труда на архитекта и на целия екип от инженери и специалисти по проектирането, проектът да преминава в собственост като вещно право на възложителя по смисъла на Закона за устройство на територията (ЗУТ).

– Оправдано ли е да има две организации на архитектите – съюз и камара?

– Създаването на Камарата на архитектите, която поддържа регистър на архитектите проектанти, е работеща формула. На практика двете организации не се делят, когато става дума да се защити ценностната система на архитектите, която пряко влияе върху развитие на средата, която обитаваме. Разликата е, че САБ е неправителствена организация и е на всички архитекти, включително и на тези в администрацията.

В последните години подобни формирования от поне 7 души, както е по закон, се създадоха главно да работят по европроекти. Те са повече от 24 хиляди за малката ни държава. Обикновено, когато те спечелят външното финансиране, след това търсят специалисти, включително и от САБ. Това е белег на упадък. Искаме да се промени законът и традиционните професионални неправителствени организации да имат предимство пред нароилите се в последните години подобни НПО-та с нестопанска цел, за да могат да се решават проблемите директно, без посредници и на професионална основа. Пример за такава намеса е възможността за решаване на проблемите с рушащите се паметници на архитектурата в градовете ни. Причината е липсата на експертен и финансов механизъм. Така много емблематични сгради ще изчезнат завинаги.

– Защо не се ползват евросредства за спасяването на тези сгради?

– От една страна, защото не можем да се преборим с тези 7-членни НПО-та. Може би и САБ има вина за това, защото не сме афиширали достатъчно на държавно ниво възможностите на своите членове. Имаме структура за архитектурно наследство с най-добрите специалисти и експерти по паметници на културата, имаме и онаследени производствени бази от творческия фонд, който разполагаше с над 700 души персонал за обзавеждане и реставрация в повечето големи градове в България. В състояние сме при едно бъдещо финансиране, съвместно с Министерството на културата и общините да подпомогнем Института за паметниците на културата, за да се организира процесът на високо експертно и професионално ниво.

– Какви законодателни промени трябват, за да се стимулират собствениците на сгради – паметници на архитектурата, да ги реставрират, а не само да ги чакат да паднат, за да застроят парцела?

– Един от начините е културното министерство и САБ съвместно да се заемат с решаването на проблема. Отделно редно е да се промени законът, както е в развитите страни, и фасадите на сградите – архитектурни паметници, да станат общинска собственост. Може да се помисли и да се намаляват данъците за подобряване на фасадата и интериора на сградата, а при нас е обратното. В Германия собствениците на паметници на архитектурата получават редица преференции за това, че ги поддържат и реставрират. Тук трябва да се мине през цедката на бюрокрацията, за да се инвестира, но трябва да има и формула за възвръщаемост и развитие в полза на обществото.

При ремонт или реставрация на сграда – паметник на културата, трябва задължително да се ползват специалисти не само в проектирането, но и в реализацията.

Според приетите изисквания за такива сгради понастоящем трябва да се използва старият материал, а тухлите например стават на пепел само при докосване. Трябва да има гъвкав подход между автентичността и прилагането на новите технологии, така както се изказа на международната конференция, организирана от Министерството на културата, бившият президент на ИКОМОС, организацията към ЮНЕСКО, където членува и САБ. Отделно трябва да се намерят начини предприемачите да инвестират в подобни проекти и да печелят от тях.

– Не рискуваме ли високоетажното строителство да умъртви центъра на София?

– Световната практика сочи, че там е мястото на високите сгради поради завишената капиталност на териториите. София е една от малкото столици, където не се спазва тази логика, центърът е разсредоточен и това радва особено чуждите туристи. Повечето от по-големите бизнес сгради в столицата са в периферни зони и с развитието на транспорта и в частност системата на метрополитена този въпрос е решен.

Предимство е да има високи сгради в центъра и те да станат пространствени акценти. В тази връзка мисленето трябва да се пречупи. Много столичани робуват на традиционализма. Виждате, че покривите са еднакви, калканите припокрити и рядко се радваме на разнообразие в пространствените решения на сградите.

Навремето имаше обемно-пространствен проект за центъра на София, в който пряко участвах. Той включваше зоната от Централна гара до НДК и от шеста метростанция до Орлов мост в мащаб 1:250, което означава, че всяко прозорче се виждаше на него. Площта му беше 50 кв. м. Общината беше поръчала на „Софпроект” да изследва пространствено не само центъра, а и цяла София в М1:2000 със същата цел, като за него имаше специална сграда за съхранението му. Но след промените всичко се унищожи и започна работата на парче. Единствено новият Общ устройствен план на София вкара в планови релси развитието на града.

– В София идват да живеят все повече хора и скоро може да има население от 2 млн. души. В каква посока е най-добре да се разраства градът?

– Всяко развитие може да се овладее с методите на планирането. Да се работи в големия град и да се търси обитаване в периферията с екологичен начин на живот, не е новост. Разрастването следва да става на сателитен принцип. Има ли добри транспортни комуникации околните селища се развиват. Ще дам за пример Костинброд. Там има данъчни облекчения и имат производство. Обитаването е комфортно, а с възможностите на метрото, което стигна до близкия квартал „Обеля”, бързо обитателите на града се придвижват до Централна гара.

– Какво е мнението ви за панелните комплекси?

– Те се изградиха във времената, когато само в София се строяха по 14-15 хил. жилища на година и тогава решиха един социален въпрос. Сега се гордеем, че имаме най-много собственици на жилища. С времето обаче постройките се амортизираха, а и не се поддържат. Важно е да се направи точна експертиза на състоянието на конструкциите на панелните сгради.

Навремето, когато се строяха, ние, архитектите, бяхме недоволни, че блоковете се градят еднотипно и не се прилагат възможностите на панелите за по-разчупено строителство. Тогава обаче не се приеха идеите на колегията партерните етажи да бъдат с дворчета и магазини, а последните етажи да бъдат със скосявания и да се получи съвременен силует. При саниране, обновяване и заздравяване този подход и сега е възможен, още повече че функционално те са на изключително ниво, няма един квадратен метър излишна и необмислена площ.

– Каква трябва да е съдбата на паметника „1300 години България” до НДК?

– Мнението на САБ е изразено в писмен вид по така обявения конкурс. Има закони в държавата и един от тях е за авторското право, където при жив автор би трябвало да се обърнат към него за мнение. Между впрочем това е мнението и на Съюза на художниците в България. Още от началото на 90-те години общината е стопанин на паметника. Не е редно тя да не се грижи за него, да го оставя да се руши, а в същото време да прави анкети дали той се харесва на столичани или не, сякаш някой е против „1300 години България” и е за „катеричка” или „кен за бира”, резултат от наскоро отминал конкурс за идеи на това място.

Не искаме въпросът за паметника да се политизира и полемиката да бъде генерална репетиция за махането на други паметници. Смятаме, че той трябва да се обнови и осъвремени.

ВИЗИТКА:

Председател е на САБ от 2010 г. Председател на „Форум на архитектите от Черноморския регион“ от 2012 г.

Професионален път в КНИПИ „Софпроект”. Ръководител на системата на подземните пространства в Предварителния проект на ОУП на София

Автор и ръководител на признато българско изобретение за метод за изграждане на метрополитен с едно и повече подземни нива, реализирано в Дюселдорф през 1991 г.

Главен проектант на КК „Слънчев бряг-изток” със сборен колектив на „ВИГ-инеженеринг” ООД и „Проектант Бургас” ЕООД.